— Но нали убива само тези, които имат благородни предци до второ коляно.
— Ще има разделение — зашепна първият глас. — Всеки с чисто родословие пет поколения назад ще може да служи в управлението. На останалите ще бъде забранено. Идва време, когато може да се спечелят добри парици, ако помогнеш някому да скрие произхода си.
„Хъм — рече си Дух и пак отпи. Странно, но изглежда не го хващаше. — Заради пютриума е — осъзна той. — Нали подсилва тялото и го прави издръжливо на всякакви влияния. Вероятно помага да се преодолее и алкохолът“.
Усмихна се. Възможността да пие, без да се напива, му се стори още една полезна добавка от употребата на пютриум. Сигурно имаше начин да се използва това умение.
Насочи вниманието си към останалите присъстващи, търсеше някоя гореща клюка. В друг разговор ставаше въпрос за работата в мините и Дух настръхна от неприятни спомени. Хората говореха за въглищна, а не за златна мина, но оплакванията бяха същите. Галерии. Опасен газ. Недостиг на въздух и зли надзиратели.
„И аз щях да живея така — осъзна той. — Ако не ме беше взел Клъбс“.
До ден днешен не можеше да си обясни защо Клъбс бе пропътувал целия този път — навестявайки далечни роднини в източната част, — за да спаси един племенник, когото никога не бе виждал. Сигурно и в Лутадел бе имало млади аломанти, заслужавали неговата защита.
Клъбс бе похарчил цяло състояние и бе пропътувал половината империя във време, когато на скаа им бе забранено да напускат домовете си. Беше рискувал да бъде предаден. И срещу това бе спечелил верността на едно улично хлапе, което преди да го срещне не бе признавало за свой господар никого.
„Какво ли щеше да бъде? — мислеше си Дух. — Ако Клъбс не бе дошъл за мен, никога нямаше да се присъединя към групата на Келсайър. Навярно щях да потисна аломантията си и да отказвам да я прилагам. Най-вероятно щях да отида в мините и да живея като другите скаа“.
Мъжете обсъждаха смъртта на неколцина миньори, затрупани при поредното срутване. От тяхна гледна точка малко се беше променило от времето на лорд Владетеля. Дух предполагаше, че животът му щеше да е като техните. Щеше да живее в колиба нейде отвън в пущинаците и да работи от сутрин до мрак в някоя галерия.
Имаше чувството, че досегашният му живот е бил като прашинка, тласкана от прищевките на вятъра. Отиваше там, където го пращаха, и вършеше каквото му наредят. Дори като аломант той все още си оставаше никой. Другите обираха славата. Келсайър бе организирал една невъзможна революция. Вин бе убила самия лорд Владетел. Клъбс бе повел армията на въстаниците и бе станал пълководец при Елънд. Сейзед беше Пазител и носеше в себе си познания, събирани с векове. Бриз, като могъщ Усмирител, въздействаше на огромни хорски групи, а Хам бе прочут воин. Само Дух се занимаваше със слухтене и сякаш не вършеше нищо сериозно.
До деня, когато избяга и остави Клъбс да умре.
Въздъхна и прошепна.
— Да можех само да помогна по някакъв начин…
— Можеш — отвърна гласът на Келсайър. — Можеш да си велик. Какъвто бях аз.
Дух се стресна и се озърна. Изглежда, никой друг не бе чул гласа. Дух се присви смутено. Все пак в думите имаше логика. Защо винаги се подценяваше? Вярно, Келсайър не го бе избрал за групата си, но сега Оцелелия му се бе явил и го бе дарил със способността да гори пютриум.
„Бих могъл да помогна на хората от този град — помисли си той. — Както Келсайър помогна на Лутадел. Да направя нещо важно — да върна Ортьо в империята на Елънд, да му осигуря достъп до скривалището и верността на местните жители. Веднъж вече избягах. Никога повече няма да го допусна. Никога вече!“
Във въздуха се носеше миризма на вино, човешки тела и мухъл. Въпреки дрехите Дух усещаше всяка грапавина на пода, долавяше движението на хората и чуваше ясно шумоленето на дрехите им. И освен това в него постоянно гореше пютриум. Той го разпали толкова ярко, колкото и калая. Бутилката изпука в ръката му — неволно я бе стиснал твърде силно — и той побърза да разтвори пръсти. Тя литна надолу, но Дух я улови с другата си ръка, преди да се е счупила на пода.
Премигна, изненадан от бързината на рефлексите си. След това се засмя.
„Ще ми трябва още пютриум“.
— Този там.
Дух замръзна. Повечето разговори в помещението бяха замлъкнали и привикнал с постоянния шум, той почувства нарастваща тревога от зловещата тишина. Огледа се. Мъжете, които разговаряха за живота в мините, сега гледаха към него и си шепнеха, убедени, че няма начин да ги чуе.