Старецът не откъсна поглед от книгата. Пуфкаше си спокойно лулата, коленете му бяха загърнати с меко одеяло. Вин не беше сигурна дали това е човекът, когото търси. Покашля се леко.
— Да, да — обади се със спокоен глас старецът. — След миг ще ви обърна внимание.
Вин завъртя озадачено глава, загледана в странния мъж с бухнали вежди и посребрели коси. Носеше костюм на благородник, шалче и късо палто с кожена яка. И сякаш не забелязваше приклекналата на перилата Мъглородна. Най-сетне затвори книгата и бавно се извърна към нея.
— Обичате ли интересни истории, млада госпожице?
— Какви истории?
— Най-хубавите, разбира се — отвърна Бавнобързеца и почука с пръст по корицата на книгата. — Тези за чудовища и митове. Някои ги наричат приказки или балади — истории, които си разказват около огъня скаа, докато шепнат за мъгливи създания, зли духове, гоблини и прочее.
— Нямам време да чета такива книги — отвърна Вин.
— Изглежда, в наши дни все по-малко хора имат време за тях. — Навесът на терасата спираше саждопада, но старецът, изглежда, не се безпокоеше от мъглите. — Питам се какво толкова привлекателно намират в заобикалящия ни свят, че забравят за тях. От известно време животът едва ли може да се нарече хубав.
Вин направи бърза проверка с бронз, но мъжът не гореше нищо. Как ли му беше истинското име?
— Казаха ми, че ще ми предадете информация — произнесе тя предпазливо.
— И това наистина е така — потвърди мъжът. После се усмихна и я погледна. — Разполагам с купища информация, макар че понякога я намирам за доста безполезна.
— Готова съм да изслушам някоя история, ако това е цената.
Мъжът се засмя.
— Няма по-сигурен начин да унищожиш една интересна история от това да я превърнеш в „цена“, млада госпожице. Как се казвате и кой ви праща?
— Вин Венчър — отвърна тя. — Сет ми каза да се обърна към вас.
— А — въздъхна мъжът. — Още ли е жива тази стара лисица?
— Да.
— Е, предполагам, че мога да си побъбря с човек, пратен от някогашния ми другар по перо. Слезте от перилата, че започва да ми се вие свят.
Вин скочи на терасата и се огледа бдително.
— Другар по перо?
— Сет е един от най-добрите поети, които съм чел, дете мое — каза Бавнобързеца и й посочи креслото до себе си. — Близо десетилетие си обменяхме творби, докато не го увлече политиката. Той също не обичаше „приказките“. За него всичко трябваше да е грубо и „реално“, дори поезията му. Но предполагам, че вие ще сте на същото мнение.
Вин сви рамене и се настани в креслото.
— Вероятно.
— Намирам в това ирония, която едва ли ще разберете — рече усмихнато старецът. — А сега, какво всъщност искате от мен?
— Да науча повече неща за Йомен, бившия принудител, а сега крал.
— Той е добър човек.
Вин се намръщи.
— А — възкликна Бавнобързеца. — Май не го очаквахте? Всички ваши врагове ли трябва да са зли?
— Не — отвърна Вин, замислила се за дните на падането на Последната империя. — Аз например се омъжих за човек, когото някои от приятелите ми биха нарекли враг.
— Аха. Е, в такъв случай Йомен е чудесен човек и свестен крал. Много по-добър, отколкото беше Сет, ако ми позволите да заявя. Моят стар приятел често прекаляваше и понякога ставаше брутален. Той не притежава финия подход на истинския водач.
— И какво толкова добро е направил този ваш Йомен? — попита Вин.
— Запази града от разпадане — отвърна Бавнобързеца и изпуфтя с лулата. Димът се смеси с вихрещите се мъгли. — Освен това осигури на благородниците и скаа това, което искаха.
— Което е?
— Стабилност, мило дете. Доста време светът бе обхванат от хаос и нито скаа, нито благородниците осъзнаваха своето място в него. Обществото се рушеше, а хората гладуваха. Сет не направи почти нищо, за да спре този процес — непрестанно воюваше, за да съхрани това, което бе спечелил. А сетне мястото му зае Йомен. Хората виждаха в него олицетворение на истинската власт. Преди Рухването ни управляваше Министерството на лорд Владетеля и народът бе готов да приеме един принудител за свой водач. Йомен незабавно пое контрол над плантациите и осигури храна на хората, отвори отново Фадрексите мини и върна на благородниците усещането за ред.
Вин мълчеше. До съвсем скоро би й се сторило странно, дори непонятно, че хората сами биха се върнали към предишния робски живот. Но и в Лутадел се бе случило нещо подобно. Хората прокудиха Елънд, който им бе дал големи свободи, и поставиха на престола Пенрод — само защото им обеща да върне това, което бяха изгубили.
— Йомен е принудител — заяви тя.
— Хората обичат познатото, мило дете.
— Те са потиснати.