— Сигурна ли си, че е бил мъгливият призрак? — попита Елънд и вдигна намръщено лице от недописаното писмо — пишеше го с твърд писец върху метален лист. Предпочиташе да спи в каютата на ладията вместо в палатката. Тук не само бе по-удобно, но и се чувстваше по-сигурен.
Вин въздъхна, качи се на леглото и подпря брадичка на коленете си.
— Не зная. Уплаших се и побягнах.
— Добре си направила. — Елънд потрепери, като си спомни срещата си с призрака.
— Сейзед е убеден, че мъгливият призрак не е зъл — каза Вин.
— Аз също — отвърна Елънд. — Ако си спомняш, аз бях този, който тръгна право към него, понеже твърдях, че се държи приятелски. След което той ме прободе.
— Опитваше се да ми попречи да освободя Гибелта. Смятал е, че ако умреш, ще задържа силата в себе си и ще те излекувам, вместо да я пускам на воля.
— Вин, няма как да знаеш със сигурност какви са били намеренията му. Нищо чудно да свързваш случайни събития.
— Може би. Но тъкмо призракът е помогнал на Сейзед да открие, че Гибелта променя текстове.
Последното беше истина — естествено, ако можеше да се вярва на твърденията на Сейзед. А терисецът бе малко… объркан след смъртта на Тиндуил. „Не — рече си Елънд, внезапно обзет от чувство за вина. — Може да се бори с тежката си участ, но е два пъти по-благонадежден от всички нас“.
— О, Елънд — въздъхна Вин. — Толкова много неща не знаем! Напоследък имам усещането, че животът ми е като книга, написана на непознат за мен език. Мъгливият призрак е замесен във всичко това, но нямам представа по какъв начин.
— Вероятно е на наша страна — рече Елънд, макар че не можеше да прогони спомена за това как го бе пробол и как животът изтичаше от него. И как умираше със съзнанието какво ще причини това на Вин.
Опита да се съсредоточи върху разговора.
— Ти смяташ, че мъгливият призрак се е опитал да ти попречи да освободиш Гибелта, а Сейзед твърди, че му е дал ценна информация. Това го прави враг на нашия враг.
— За момента — съгласи се Вин. — Но мъгливият призрак е много по-слаб от Гибелта. Усещала съм присъствието и на двамата. Гибелта е… необятна. Могъща. Тя може да чува думите ни — може да наблюдава едновременно много места. Мъгливият призрак е много по-слаб. По-скоро е като спомен, отколкото като реална сила или мощ.
— Все още ли смяташ, че те мрази?
Вин сви рамене.
— Не съм го виждала повече от година. Но съм сигурна, че не е от явленията, които търпят промени, а винаги съм долавяла от него омраза и враждебност. — Млъкна и се намръщи. — От нощта, когато го видях за първи път, престанах да се чувствам уютно сред мъглите.
— Сигурна ли си, че тъкмо призракът не е причина за убийствата и заболяванията на хората?
Вин кимна.
— Да, сигурна съм.
Беше твърдо убедена в това, макар че според Елънд просто избързваше с преценката. Призрак или привидение, което се скита из мъглите? Напълно възможно бе да е свързан с внезапната смърт на хората, попаднали в същите тези мъгли.
Разбира се, хората, които умираха в мъглите, нямаха рани от пробождане, а хващаха мъгливата треска. Елънд въздъхна и потърка уморено очи. Реши да се върне към недовършеното писмо до лорд Йомен на заранта.
— Елънд — каза Вин. — Тази вечер казах на един човек, че ще спра саждопадите и ще върна жълтия цвят на слънцето.
Елънд повдигна вежди.
— На някой от информаторите ли?
Вин кимна. В каютата настъпи тишина.
— И как можа да го кажеш? — попита той след малко.
— Аз съм Героят на времето, нали? Дори Сейзед го твърдеше, преди да започне да страни от нас. Това е съдбата ми.
— Същата „съдба“, която твърдеше, че ще вземеш силата от Кладенеца на Възнесението и ще я освободиш в името на всеобщото добро на човечеството?
Вин кимна.
— Вин — рече с усмивка Елънд. — Наистина не смятам, че точно сега е моментът да се тревожим за понятия като „съдба“. Искам да кажа, след като разполагаме с доказателство, че пророчествата са били променени от Гибелта, за да подмамят някого да я освободи.
— Все някой трябва да мисли и за саждите — отвърна Вин.
Нямаше какво да отговори на това. Логично устроеният му ум го подтикваше да спори, да посочи, че трябва да се съсредоточат върху непосредствените проблеми — да изградят стабилно управление, да разкрият оставените от лорд Владетеля тайни, да подсигурят провизии от скривалищата, Ала несекващите саждопади се превръщаха в назряващо бедствие. Ако продължаваха така, съвсем скоро небето щеше да се превърне в плътна черна буря от пепел.
Но беше невероятно трудно да си помисли, че Вин — неговата жена — може да направи нещо, с което да върне цвета на слънцето и да спре саждопадите. „Демоа е прав — рече си той, докато почукваше с пръст по металното писмо до Йомен. — От мен не става добър последовател на Църквата на Оцелелия“.