Това не беше вечер за тайно промъкване.
Вместо това скочи право върху застланото с килим парадно стълбище. Секунда по-късно до нея се приземи и Елънд, с развята снежнобяла пелерина. На вратата, на няколко стъпала над тях, двамата прислужници, които посрещаха и въвеждаха пристигналите гости, замръзнаха от изумление.
Елънд подаде ръка на Вин.
— Ще влизаме ли?
Вин пъхна ръка под лакътя му.
— С удоволствие. Преди тези двамата да са повикали стражата.
Изкачиха се по стълбите, съпроводени от изненадани възклицания отзад, където няколко благородници тъкмо слизаха от една карета. Пред тях единият от слугите се изпречи на входа. Елънд внимателно сложи длан на гърдите му и го отблъсна с подсилен от пютриум тласък. Мъжът се люшна и се удари в стената. Вторият слуга изтича за стражите.
В преддверието ги посрещна друга група изненадани благородници. Вин ги чу да се питат дали някой познава новодошлите — мъжа в бяло, жената в черно. Елънд продължи с твърда крачка, повел до себе си Вин, с което накара гостите припряно да се отдръпнат встрани. Двамата бързо прекосиха помещението и Елънд подаде визитка на слугата, обявяващ имената на гостите на входа на балната зала.
Докато чакаха слугата да произнесе имената им, Вин неволно сдържа дъха си. Имаше усещането, че живее в добре познат сън — или това бе само скъп спомен? За миг бе отново момичето отпреди повече от четири години, тревожна и изплашена, че няма да може да изиграе ролята си.
Но сега нямаше и капчица от онази неувереност. Не се безпокоеше дали ще я приемат и ще й повярват. Тя бе убийцата на лорд Владетеля. Съпругата на Елънд Венчър. И — най-забележителното й постижение — по някакъв начин в бъркотията на живота си бе открила коя е. Не придворна дама, макар че харесваше красотата и грацията на баловете. Беше друг човек. Друга жена.
Жена, която харесваше.
Слугата прочете картичката и пребледня. Погледна ги невярващо и Елънд му кимна лекичко, сякаш му казваше: „Да, боя се, че е истина“.
Мъжът прочисти гърлото си с покашляне и Елънд въведе Вин в балната зала.
— Негово величество император Елънд Венчър! — обяви слугата с ясен глас. — И нейно величество императрица Вин Венчър, Наследницата на Оцелелия, Героят на времето!
В залата изведнъж се възцари неестествена и пълна тишина. Вин и Елънд спряха, за да дадат възможност на присъстващите да ги огледат. Оказа се, че също като в Цитаделата Венчър, големият хол на Цитаделата Ориел играе ролята на бална зала. Но за разлика от залата на Венчърови, тази бе по-ниска и не тъй разкошно украсена с барелефи и фрески. Сякаш архитектът бе търсил финес, вместо да впечатлява с разкош и импозантност.
Цялата зала бе облицована с бял мрамор в различни оттенъци. Макар да бе достатъчно просторна, за да побере стотината гости — плюс дансинга и масите, — изглеждаше уютна. Помещението бе разделено от няколко реда мраморни колони и още веднъж от витражни паравани, издигащи се от пода до тавана. Вин беше дълбоко впечатлена — в Лутадел по принцип използваха витражите за външни прозорци, които се осветяваха отвътре. Тук стъклописите бях вътре, насред залата, за да им се любуват и от двете страни.
— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд, докато оглеждаше множеството. — Тези хора наистина ли смятат, че могат да не обръщат внимание на това, което става по света?
Злато, сребро, бронз и месинг блестяха върху ярките бални рокли и строгите благороднически костюми. Почти всички мъже носеха тъмни сюртуци и панталони, а роклите на жените бяха в пъстри цветове.
— Да — прошепна Вин. — Време е да освободим входа. Да се смесим с тълпата, та като дойдат стражите, да не знаят кого да арестуват.
Елънд се усмихна — да бе, няма да знаят. Но тя бе права, че трябва да започнат представлението.
Спуснаха се по мраморните стъпала и се сляха с множеството.
Скаа навярно биха се отдръпнали от толкова опасна двойка, но Вин и Елънд носеха костюми на аристократи. Благородниците в Последната империя обичаха подобни изкусни игри — и когато не знаеха как да се държат, прибягваха до изпитаната тактика — добрите маниери.
Лордове и дами се покланяха любезно и се държаха така, сякаш присъствието на императора и императрицата е напълно в реда на нещата. Вин остави на Елънд да я води, тъй като той бе по-опитният от двамата в придворните игри. Той кимаше на хората, край които минаваха, демонстрирайки нужната самоувереност. Стражите вече бяха дотичали, но спряха на входа, очевидно обезпокоени да не смутят празненството.