— Натам — рече Вин и кимна вляво. Зад един витражен параван бе забелязала фигура, седнала до издигната на подиум маса.
— Да, видях го — отвърна Елънд и я поведе покрай стъклената преграда. Миг по-късно Вин за пръв път видя Арадан Йомен, крал на Западната област.
Беше по-млад, отколкото бе очаквала — може би по-млад дори от Елънд. Имаше закръглено лице със строги очи и обръсната глава като всички принудители. Тъмносивата му тога бе знак, говорещ за положението му, също както и плетеницата от татуировки около очите — ако се съдеше по тях, той бе доста високопоставен член на Отдела по снабдяване.
Щом ги видя, Йомен се изправи. Изглеждаше напълно втрещен. Зад гърбовете им войниците внимателно си пробиваха път през тълпата. Елънд спря на известно разстояние от застланата със снежнобяла покривка и отрупана с кристални съдове маса, погледна Йомен в очите и му кимна леко, все едно се познават от години.
Вин — следеше с крайчеца на окото си стражите — машинално провери металните си запаси. В този момент Йомен вдигна ръка и махна на войниците да си вървят.
Почти веднага из залата се понесе шепот. Йомен седна, все едно не е станало нищо, но не поднови прекъснатата си вечеря. Не ги поглеждаше обаче.
— Е — прошепна Вин. — Изглежда, ни оставиха на мира. Какво ще правим сега?
— Трябва да поговоря с Йомен — отвърна Елънд. — Но ще почакам малко, докато преглътне идеята за появата ни.
— В такъв случай да пообиколим гостите.
— Права си — така ще се срещнем с повече хора. И е по-добре да се разделим.
Вин се поколеба.
— Мога да се грижа за себе си, Вин. Обещавам.
— Добре тогава. — Тя кимна, макар че това не бе единствената причина за колебанията й.
— Разговаряй с колкото се може повече гости — каза Елънд. — Тук сме, за да разбием илюзиите на тези хора, че са в безопасност. В края на краищата току-що показахме, че Йомен не може да ни попречи да влезем във Фадрекс — и че никак не се страхуваме от него, след като сме готови да танцуваме на бал, на който присъства и той. След като се поразтъпчем, за да разбуним още духовете, ще ида да си поприказвам с него и съм сигурен, че всички ще искат да чуят думите ми.
— Оглеждай се за такива, които биха могли да ни подкрепят срещу сегашното управление. Бавнобързеца намекна, че в града има хора, които не одобряват начина, по който управлява Йомен.
Елънд се наведе, целуна я по бузата и се отдалечи. Останала сама, Вин за миг имаше чувството, че е парализирана. Близо две години бе полагала усилия да не попада в ситуации, в които ще се наложи да носи рокли и да общува с благородници. Съвсем тенденциозно се обличаше с панталони и ризи и се стараеше да всява смут в душата на хора, свикнали да демонстрират аристократична самоувереност.
Но сега тъкмо тя бе предложила на Елънд да се появят тук. Защо? Защо трябваше да се връща към тази роля? Не беше неудовлетворена от това коя е в момента — какъв смисъл да доказва нещо, като се издокарва в тази глупава рокля и води празни разговори с тълпа благородници, които дори не познаваше?
А може би беше?
„Сега не е време за колебания“ — напомни си тя, докато оглеждаше тълпата. Балните празненства в Лутадел — а вероятно и тук — бяха събития, предназначени да създадат възможност за запознанства и сближаване и за обмяна на политически гледища. Навремето те бяха основната форма за забавления на аристокрацията, водеща привилегирован живот под властта на лорд Владетеля само защото предците им били негови приятели преди Възнесението му.
Както и следваше да се предполага, тълпата се състоеше от малки групички — едни смесени, други само от мъже или жени. От пристигащите двойки не се очакваше да останат заедно през цялата вечер. Имаше странични стаи, където господата се оттегляха, за да пийнат в компанията на своите съюзници, като оставяха жените да си бъбрят в залата.
Вин взе поднесената й от един слуга чаша вино, отпи и тръгна сред гостите. С разделянето си двамата бяха показали, че са готови да разговарят с други хора. За съжаление бе изминало доста време, откакто Вин бе оставала сама на подобна забава. Беше смутена, не знаеше дали да се присъедини към някоя група, или да чака, докато я заговорят. Чувстваше се като през онази първа вечер, когато се преструваше на благородница в Цитаделата Венчър и Сейзед бе неин придружител.
Тогава тя все още играеше ролята на Валет Реноа. Но не можеше да продължи и сега с нея. Всички знаеха коя е. Някога това би я притеснило, но вече не. И все пак не можеше да постъпи както тогава — да се мотае, докато погледите на всички са втренчени в нея.
Докато крачеше из мраморната зала, чувстваше колко много се отличава черната й рокля от пъстрите тоалети на останалите дами. Заобиколи бавно няколко стъклени паравана, които стигаха чак до тавана. От предишните балове бе научила, че има нещо, на което винаги може да разчита: когато няколко жени се съберат на групичка, една от тях неизменно се мисли за най-важната.