Рикард де ла Каса
Героят
Хапливият звук на будилника за четвърти път се промъкна в главата му. Събуждайки се, той неспокойно се размърда между чаршафите. Знаеше, че трябва да се събуди, но същевременно чувстваше клепачите си като тежки мраморни плочи. Въздъхна дълбоко и обонянието му долови мириса на току-що направено кафе. Най-после очите му се отвориха и се взряха в полумрака на спалнята. Все още замътеният му поглед бавно се плъзна през вътрешността на стаята, накрая се спря върху книгата, която почиваше върху нощната масичка. Тон потисна желанието да я вземе със себе си в службата. С нова въздишка отдалечи от себе си тази мисъл, стана и започна да търси изгубените си чехли.
Докато се насочваше към тоалетната дочу повикването на Лаура, собствената му жена — сладка черноока красавица с изваяно тяло, с която беше направил най-голямата грешка в живота си — беше се оженил за нея.
Гласът и прозвуча — остър и далечен:
— Ставай скъпи! Ще закъснееш както винаги! — повтори тя с насмешлив оттенък на думите си.
— Идвам, идвам! — отвърна той и започна да мие лицето си, без да има желание да вижда в огледалото огромните си вежди, надвиснали над зелените му очи. „Кой не би казал, че винаги закъснявам?“ — помисли си и изпадна в лошо настроение.
След това отвори шкафа и потърси чиста риза.
Докато я закопчаваше завъртя лостчето, което отваряше щорите. При скърцащия звук, който се разнесе за кой ли път помисли, че трябва да го смаже, но досега, по някаква неизвестна причина, винаги след завръщане вкъщи, забравяше да го направи. Тон се вгледа навън и в продължение на няколко секунди се наслаждаваше на колекцията си от бонзай. Погледна и термометъра на терасата. „Хммм, четиринайсет градуса, не е зле. Мисля, че днес ще е хубав ден. Пъпките на «селкова серрата» едва се забелязват и както винаги закъсняват, докато родствените й кленове вече са развили листа, най-вече червеният клен, моят любимец, макар листата му да изглеждат посърнали, а това е сигнал, че днес обезателно трябва да го полея“.
Влизайки в кухнята чист и избръснат, видът му вече изглеждаше в съответствие със заеманата от него важна административна длъжност в едно текстилно предприятие. Докато сядаше на масата, той психически се подготви за втората атака на жена си, после бързо започна да преглъща закуската.
— Препечените ти филийки изстинаха — прокоментира с гримаса на неудоволствие Лаура и малките й игриви устни се свиха. — Не трябваше да четеш до толкова късно тези фантастични романи! Винаги си мисля, че накрая ще ти попречат на работата!
Тон отпи глътка кафе и започна да размазва мармалада върху филията. Преди тя да продължи я прекъсна, с намерение да насочи разговора към по-мирни води.
— Знаеш ли Лаура? Мисля си дали през предстоящата отпуска да не си оставя брада.
— Я не се прави на ударен, защо сменяш темата? — отвърна Лаура с още по-висок и остър тон и седна срещу него. — Всеки ден се застояваш да четеш все повече, по-точно казано — всяка нощ! Всяка сутрин няма кой да те накара да станеш! Гледай, вече е почти седем, омръзна ми да те подбутвам! И освен това, напоследък се чувствам доста изоставена от тебе!
Лаура притвори очи с фалшива скромност.
— Боже мой! — прекъсна я бързо Тон, за да спре по-нататъшното изясняване на намеците. — Седем е, ако не побързам ще закъснея — изпи на един дъх той чашата си. — Днес няма да си дойда за обед, разбра ли? Ще се сетиш ли да полееш червения клен, преди до го е огряло слънцето? Струва ми се, че е пресъхнал — добави докато излизаше от кухнята, насочвайки се през вътрешната врата към гаража.
Влезе в него и натисна бутона за отваряне на външната врата. Тя се повдигна и позволи да нахлуе меката светлина на зазоряването. Тон се втренчи в розовите отблясъци, които играеха по автомобила, беше последен модел на „Корвет 24“, боядисан в яркочервено. И всеки път, когато се вглеждаше в него, изпитваше чувство на неподозирана власт — на безгранично доверие в бъдещето.
Той отвори вратата и се настани в тапицираната вътрешност, после дълбоко пое мириса на кожа. Преди да запали, поглади с палци дървения волан от истински дъб. Контактния ключ му отвърна веднага. Почти безшумно премина през градината, дочуваше само лекото скърцане на чакъла под гумите. След това излезе на улицата, ускори и продължи в търсене на пресечката, която щеше да го отведе до аутобана.
Няколко минути по-късно, последният модел „Корвет“ плуваше върху асфалта на „A-II“. В самото купе, осем цилиндровият мотор едва мъркаше, но развиваше пълна скорост. Опиянен от последния прочетен от него роман, през последната нощ, Тон се опита да прочисти мозъка си. И все пак се виждаше облечен в дрехите на Галактическия Герой, преминал през приказни космически приключения, за да спаси човечеството от врагове. Същевременно удобно излегнат на седалката, пресичаше полето по направление към своята работа.