Annotation
ТРЕТА ЧАСТ НА ПРЕВЪРНАЛАТА СЕ В БЕСТСЕЛЪР ТРИЛОГИЯ „ЛЕГЕНДАТА“, ПРЕВЕДЕНА НА 33 ЕЗИКА.
Той е легенда.
Тя — феномен.
Кой от двамата ще се превърне в герой?
Дей научава, че с него са провеждани експерименти, които са увредили мозъка му. И че му остават няколко месеца живот. Въпреки че обича Джун повече от всичко, той я напуска. За да й позволи да продължи живота си и да допринесе за промяната на републиката. Дей заминава за Сан Франциско заедно с по-малкия си брат Идън, изгубил зрението си вследствие на заразата.
По настояване на Електор Андън Джун се завръща в републиката и започва да се подготвя за лидер на Сената. Въпреки че е едва на шестнадесет и без опит, тя има най-големи шансове да се превърне в дясната ръка на младия управник. И да сподели живота му.
Смъртоносната зараза плъзва и из колониите. Тя слага край на временното примирие между двете части на постапокалиптична Америка. Колониите отчаяно се нуждаят от серум и поставят ултиматум на републиката.
Джун узнава, че лек срещу заразата може да бъде открит в кръвта на Идън. Обръща се за помощ към Дей, когото не е виждала от осем месеца. Единствено той би могъл да спаси живота на хиляди поданици на републиката. Застрашавайки този на брат си.
Ще намерят ли серум, преди да е станало прекалено късно? Могат ли Дей и патриотите да се изправят срещу армията на колониите и да я победят?
Мари Лу — Героят
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
Дей
Джун
ДЖУН
БЛАГОДАРНОСТИ
Информация за текста
Обработка TtRG
notes
1
Мари Лу — Героят
книга 3 от трилогията „Легендата“
На моите читатели
САН ФРАНЦИСКО, КАЛИФОРНИЯ
РЕПУБЛИКА АМЕРИКА
НАСЕЛЕНИЕ: 24 646 320
Дей
ОТ ВСИЧКИ ДЕГИЗИРОВКИ, КОИТО БЯХ НОСИЛ, тази вероятно ми беше любимата.
Тъмнорижава коса, достатъчно различна от обикновената ми светлоруса, подстригана точно над раменете и хваната на опашка. Зелени контактни лещи, които изглеждаха естествено върху сините ми очи. Измачкана, полуприбрана риза, чиито мънички сребристи копчета проблясваха в мрака, тънко военно яке, черни панталони и ботуши с метални върхове, плътен сив шал, увит около врата, брадичката и устата. Черното войнишко кепе се беше смъкнало ниско върху челото ми, а пурпурна изрисувана татуировка се разпростираше върху половината ми лице, превръщайки ме в някой странник. Освен това бях екипиран с неизменната слушалка и микрофон. От републиката настояваха за това.
В много градове вероятно щяха да се вторачват в мен повече от обикновено заради тази дяволски огромна татуировка — трябва да призная, не особено изтънчен отличителен знак. Но тук, в Сан Франциско, се сливах напълно с останалите. Първото нещо, което забелязах, когато двамата с Идън се преместихме във Фриско1 преди осем месеца, бе местната мода: младите рисуваха черни или червени форми по лицата си, някои бяха дребни и деликатни, като гербове на републиката по слепоочията или нещо подобно, а други бяха огромни и разпростиращи се на всички страни, като гигантски очертания във формата на територията на републиката. Тази вечер си бях избрал доста широко разпространена татуировка, защото не бях достатъчно предан на републиката, че да щамповам тази лоялност върху лицето си. Оставих това на Джун. Вместо това имах стилно изрисувани пламъци. Щяха да свършат работа.
Тази нощ безсънието ми отново се обаждаше, затова вместо да спя, обикалях сам из сектора, наречен „Марина“, който, доколкото можех да преценя, бе по-хълмистият еквивалент във Фриско на Езерния сектор в Ел Ей. Нощта беше хладна и доста тиха, ситен дъжд се сипеше от залива на града. Улиците бяха тесни, лъскави от влага и осеяни с дупки, сградите, които се издигаха от двете страни — повечето достатъчно високи, за да изчезнат сред тазвечерните нисколетящи облаци, — бяха еклектични, боядисани в избледняло червено, златисто и черно, стените им укрепени с огромни метални греди против земетресенията, които се случваха на всеки няколко месеца. На почти всяка втора пресечка на височина пет или шест етажа бяха разположени джъмботрони, които разтръбяваха обичайния поток от новини за републиката. Въздухът имаше солено-горчив аромат, като от пушек и индустриални отпадъци, примесени с морска вода, а някъде вътре в тази комбинация се долавяше лекият полъх на пържена риба. Понякога, когато завиех зад някой ъгъл, внезапно се озовавах толкова близо до морския бряг, че можех да намокря ботушите си. Тук земята се спускаше направо към залива и стотици сгради се подаваха над хоризонта, полупотопени във водата. Всеки път, когато съзирах залива, виждах също и руините на „Голдън Гейт“, усуканите останки от някакъв стар мост, скупчени от другата страна на брега. От време на време шепа хора минаваха покрай мен, но в по-голямата си част градът спеше. Разпръснати огньове осветяваха алеите — места за сбирки на уличните хора от сектора. Не се различаваше кой знае колко от Езерния.