Думите му предизвикаха саркастичната ми усмивка.
— Нямаш ли поне малко вяра в мен?
Паскао се ухили самодоволно.
— Съвсем мъничко.
Захванахме се за работа. Направих летящ скок от края на стълбите към най-близката напречна греда и се вмъкнах гъвкаво в металния лабиринт. Какво усещане за дежа вю. Отне ми известно време, докато се нагодя с пружините, вградени в ставните части на костюма ми, но след няколко скока свикнах с тях. Бях бърз. Наистина бърз с тяхна помощ. В рамките на десет минути прекосих една четвърт от тавана на базата и сега се намирах на разстояние, даващо ми възможност да атакувам цепнатината. Тънки струйки пот се спускаха по врата ми, главата ми пулсираше от познатата болка. Отдолу войниците се бяха спрели, за да ни наблюдават, макар че всички електронни апарати в базата продължаваха да излъчват съобщението за капитулация. Те нямаха абсолютно никаква представа какво вършим.
Спрях се преди финалния скок, след което се метнах. Тялото ми уцели цепнатината и се плъзна комфортно навътре. Мигновено извадих миниатюрната бомба, свалих скобата и стабилно я поставих на място. Главоболието ми ме замая, но аз успях да го потисна.
Готово.
Бавно се върнах обратно по гредите. Когато се метнах отново на стълбите, сърцето ми блъскаше от адреналина. Забелязах Паскао между гредите и му направих бърз знак с вдигнати палци.
Това е лесната част — напомних си аз, а вълнението ми отстъпи на зловещо безпокойство. Трудната част щеше да се състои в измислянето на убедителна лъжа за канцлера.
Приключихме с първата база и продължихме към следващата. Когато завършихме работата и по четвъртата, силите бяха започнали да ме напускат. Ако бях в стихията си както преди, този костюм щеше да ме направи адски неудържим, но сега, дори и с помощта му, мускулите ме боляха, а дишането ми бе затруднено. Сега, когато войниците ме заведоха в някаква стая във въздушната база и ме подготвиха, за да проведа разговор и излъча обръщението си по телевизията, тайничко се радвах, че няма да ми се наложи отново да се катеря по тавана.
— Какво ще се случи, ако канцлерът не се хване на въдицата? — попита Паскао, докато един по един войниците напуснаха стаята. — Нищо лично, хубавецо, но репутацията ти, че си държиш на думата, не е сред най-силните ти страни.
— Не съм му обещавал нищо — отвърнах. — Освен това ще види как обръщението ми ще се разпространи из цялата република. Той иде смята, че всички в страната ще видят как се отказвам от клетвата си за вярност пред републиката. Няма да трае дълго. Но ще ни спечели малко време. — Мълчаливо се надявах, че ще успеем да открием окончателен вариант на противоотровата, преди колониите да разберат какво правим.
Погледът на Паскао се отмести към прозореца на стаята, където републиканските войници приключваха с поставянето на последните няколко бомби по тавана на базата. Ако планът се провалеше или колониите осъзнаеха, че капитулацията е фалшива, преди да имаме време да направим каквото и да е, то най-вероятно с нас беше свършено.
— Тогава е време да проведеш този разговор — измрънка Паскао. Той заключи вратата, намери един стол и го издърпа в ъгъла. След това седна заедно с мен и зачака.
Ръцете ми трепереха леко, когато включих микрофона и се обадих на канцлера на колониите. За миг чувах единствено статичен шум и част от мен се надяваше, че устройството няма да може да открие името и по някакъв начин нямаше да мога да се свържа. Но тогава шумът изчезна, връзката стана по-чиста и чух как тя се осъществи. Поздравих канцлера.
— Говори Дей. Днес е последният ден от вашето временно примирие, нали така? Готов съм с отговора на молбата ви.
Изминаха няколко секунди. След това от другата страна се обади ясен и делови глас.
— Дей — започна канцлерът, учтив и любезен както винаги. — Точно навреме. Радвам се да те чуя.
— Сигурен съм, че вече сте видели съобщението на Електора — отговорих, като игнорирах любезностите му.
— Така е, наистина — отвърна мъжът. Някъде на заден план чух разлистване на хартия. — И сега с твоето обаждане този ден, изглежда, изпълнен с добри изненади. Чудех се кога отново ще се свържеш с нас. Кажи ми, Даниел, обмисли ли предложението ми?
От другия край на стаята бледите очи на Паскао се впериха в моите. Той не можеше да чуе разговора, но виждаше изписаното по лицето ми напрежение.
— Да — отвърнах след кратка пауза. Трябваше да звуча достоверно и не особено охотно, нали? Запитах се дали Джун щеше да одобри.
— И какво реши? Нали помниш, че всичко зависи изцяло от теб. Няма да те принуждавам да правиш нещо, което не желаеш.