— Добре ли си? — беше първият му въпрос. Естествено че това бе първата му мисъл. Шумът беше толкова силен, че едва разбирах какво казваше.
— Добре съм — отвърнах, като се надявах, че ме е чул. — Дей, слушай ме — открихме ваксина.
Нямаше отговор, само статичен шум — силен и непрекъснат.
— Дей? — отново повторих и чух някакво пукане от другата страна, което ми прозвуча като отчаян опит да установи връзка с мен. Не успявах да се свържа. Странно. Връзката на тези военни честоти обикновено беше кристалночиста. Сякаш нещо друго блокираше всичките ни честоти.
— Дей — пак опитах аз.
Най-сетне отново чух гласа му. В него имаше напрежение, което ми напомни за времето, когато беше взел решение да се отдръпне от мен преди толкова много месеци. Усетих как вълни на страх нахлуват във вените ми.
— Ще направя… обръщението от борда на въздушен кораб на колониите… — канцлерът не е съгласен на нищо друго…
От борда на въздушен кораб на колониите. В такъв случай канцлерът щеше да държи всичките козове — ако Дей направеше неочакван ход или обръщение, което противоречи на предварителната уговорка, лидерът на колониите можеше да го арестува или убие намясто.
— Не го прави — прошепнах механично. — Не е нужно да ходиш. Намерихме противоотрова, аз бях липсващото парче от пъзела.
— … Джун?…
След това — никакъв отговор, само статичен шум. Опитах да се свържа още два пъти, преди разочарована да изключа микрофона си. До мен видях, че лабораторният техник също напразно се опитваше да проведе разговор.
И тогава си спомних за сянката, надвиснала над сградата, в която се намирахме. Разочарованието ми мигновено изчезна, последвано от вълни на ужас и осъзнаване. О, не. Колониите. Те блокираха честотите ни — бяха ги превзели. Не смятах, че те ще направят своя ход толкова бързо. Втурнах се към прозореца и погледнах към градския пейзаж на Лос Анджелис, след което преместих очи към небето. Виждах гигантския цепелин на колониите, който кръжеше над нас, и когато го огледах по-внимателно, забелязах, че малки самолети излитаха от палубата му и кръжаха на по-ниско ниво.
Микаел се присъедини към мен.
— Не можем да се свържем с Електора — обясни той. — Изглежда, че всички честоти са заглушени.
Дали това не беше подготовка за обръщението на Дей? Той е в беда. Зная го.
Точно когато тази мисъл премина през ума ми, вратата в края на коридора се разтвори. Влязоха петима войници с извадени оръжия и за части от секундата видях, че те въобще не бяха войници на републиката, а на колониите, облечени в техните морскосини куртки и златни звезди. Паниката ме заля от глава до пети. Инстинктивно се придвижих към стаята на Идън, но войниците ме забелязаха. Лидерът им размаха оръжието си към мен. Ръката ми се стрелна към пистолета, закачен на кръста ми… и тогава си спомних, че всичките ми оръжия (с изключение на ножа, скрит на глезена ми) седяха безполезно в стаята на Идън.
— С капитулацията на републиката — заяви войникът с помпозен глас, — всички лостове на властта се прехвърлят към длъжностните лица на колониите. В момента говори вашият командир, който ви нарежда да се отдръпнете и да ни оставите да минем, за да извършим щателна проверка.
Микаел вдигна ръце и направи каквото му нареди мъжът. Войниците се приближиха. Спомените нахлуха в съзнанието ми — всички те бяха уроци от дните, когато бях в „Дрейк“, поредица от ходове, които минаваха през ума ми със скоростта на светлината. Внимателно ги прецених. Малък екип, изпратен тук, за да изпълни някаква специфична задача. Други бригади сигурно бяха нахлули по всеки от останалите етажи, но аз знаех, че тези войници са изпратени тук при нас с някаква конкретна цел. Събрах сили и се приготвих за бой. Те търсеха мен.
Микаел, сякаш прочел мислите ми, кимна веднъж на войниците. Ръцете му продължаваха да стоят вдигнати във въздуха.
— Какво търсите?
Войникът отговори;
— Момче на име Идън Батаар Уинг.
Не бях толкова глупава да възкликна и така да издам, че Идън се намира на същия етаж, но ме заля вълна от страх. Сбърках. Те не търсеха мен. Трябваше им Идън. След като Дей беше принуден да направи обръщението си от борда на въздушния кораб на канцлера съвсем сам, щеше да бъде безпомощен, в случай че лидерът на колониите решеше да го вземе за заложник, а при условие че се докопаше до Идън, канцлерът можеше да контролира Дей, за да осъществи всяка своя прищявка. Мислите ми стигнаха дори още по-надалеч. Ако колониите наистина успееха да превземат републиката днес, то канцлерът можеше да използва Дей за неопределено време като свое оръжие, като манипулатор на народа на републиката, докато хората продължаваха да вярват, че той е техният герой.