Отворих уста, изпреварвайки Микаел.
— На този етаж са настанени само жертвите на заразата — обърнах се към войника. — Ако търсите брата на Дей, той ще е на някой от по-горните етажи.
Пистолетът на войника се премести към мен. Той присви очи и направи опит да ме идентифицира.
— Ти си кандидат-принцепса — заяви той. — Нали? Джун Ипарис.
Вдигнах брадичката си.
— Да, един от кандидатите за принцепс.
За миг си помислих, че той ще повярва на това, което казах за Идън. Част от хората му дори започнаха да се насочват назад към стълбите. Войникът ме изгледа продължително, взря се в очите ми и хвърли поглед надолу по коридора зад мен, където се намираше стаята на Идън. Не смеех да помръдна.
Той се намръщи.
— Познавам репутацията ти. — Преди да измисля какво да му кажа, за да го заблудя, той кимна с глава към войниците си и с пистолета си им даде знак, сочейки коридора. — Направете щателна проверка. Момчето трябва да е на този етаж.
Вече беше твърде късно да лъжа. Ако дължах нещо на Дей, то беше именно това. Преместих се и застанах в пространството между войниците и коридора. Бързо пресмятах всичко. (Коридорът беше широк малко над метър и половина, ако влезех навътре в него, можех да попреча на войниците да ме атакуват едновременно и да разделя опонентите си на две по-малки вълни, вместо да ми се налага да се справям с една голяма.)
— Канцлерът ви не ме иска мъртва — излъгах аз. Сърцето ми блъскаше бясно. До мен лабораторният техник наблюдаваше с изпълнени с ужас очи, разколебан какво да стори. — Той ме иска жива, за да ме изправи на съд. Знаете, че е така.
— Такива големи лъжи от такава малка уста. — Войникът вдигна пистолета си. Затаих дъх. — Дръпни се от пътя или ще стрелям.
Ако не бях мярнала сянката на колебание на лицето му, щях да направя каквото ми заповяда. Нямаше да мога да помогна на Дей и Идън, ако просто бях застреляна и мъртва. Но мигът на колебание, който долових у войника, беше единственото, от което имах нужда. Вдигнах внимателно и бавно ръце нагоре. Очите ми не го изпускаха от поглед.
— Не искаш да ме застреляш — казах. Бях шокирана колко твърдо прозвуча гласът ми — в него нямаше дори грам страх, въпреки адреналина, който бясно се лееше по вените ми. Краката ми се олюляваха леко, все още нестабилни от експериментите. — Канцлерът ви не ми се струва особено милостив.
Войникът отново се поколеба. Не знаеше какво е решил за мен канцлерът. Налагаше се да ми повярва.
Останахме в тази патова ситуация още няколко секунди.
Най-накрая той изруга през зъби и свали пистолета си.
— Хванете я — троснато нареди той на войниците. — Не стреляйте.
Светът около мен се сля — всичко друго освен врага изчезна. Инстинктите ми се възбудиха до краен предел.
Хайде да си поиграем. Нямате си никаква представа с кого си имате работа.
Приклекнах в бойна позиция, когато всички войници се втурнаха към мен едновременно. Тесният коридор мигновено ми свърши хубава работа — вместо с петима, ми се налагаше да се справям само с двама войници наведнъж. Гмурнах се под замаха на първия, извадих ножа от ботуша си и с цялата си ярост разрязах прасеца му. Острието разкъса без никакво усилие плата на панталона и сухожилието му. Войникът изкрещя. Мигновено кракът му се огъна и той рухна на пода, свит на кълбо. Вторият войник, втурнал се към мен, се спъна в падналия си другар. Изритах го в лицето и го съборих на земята, след което отскочих от гърба му и се хвърлих към третия. Той се опита да ме атакува с юмрук. Блокирах удара с една ръка, а другата се стрелна към лицето му и се заби в носа му толкова силно, че почувствах хруптенето от счупени кости. Войникът залитна назад и падна, хванал лицето си.
Трима неутрализирани.
Предимството ми да ги изненадам свърши дотук — последните двама ме атакуваха по-предпазливо. Единият от тях извика подкрепление по микрофона си. Микаел се измъкна зад гърба им. Макар че не посмях да хвърля поглед към него, знаех, че той сигурно се придвижваше към стълбището, където можеше да заключи входовете към коридорите, с което щеше да направи невъзможно пристигането на други войници от колониите. Един от двамата останали вдигна пистолета си и го насочи към краката ми. Изритах го от ръката му. Ботушът ми се заби в цевта, точно когато той стреля и куршумът рикошира яростно някъде зад гърба ми. Някаква сирена започна да реве по интеркомите из цялата сграда — стълбите бяха заключени, беше изпратен сигнал за тревога. Отново ритнах пистолета — той се отплесна назад и удари силно войника в лицето. Това мигновено го зашемети. Завъртях се и го фраснах мощно в челюстта с лакътя си… но тогава нещо здраво ме цапардоса по тила.