Привидяха ми се звезди. Залитнах, паднах на едно коляно и направих усилие да се изправя и да се преборя със заслепението си. Вторият войник сигурно ме беше атакувал отзад. Отново замахнах, давайки всичко от себе си, за да отгатна къде се намира той, но не улучих и отново паднах. През замъгленото си зрение видях как войникът повдига дръжката на пистолета си, за да ме удари отново през лицето. Ударът ще ме повали в безсъзнание. Напразно се опитах да се претърколя.
Удар така и не последва. Примигнах и с усилие се изправих. Какво се беше случило? Когато зрението ми леко се проясни, забелязах, че последният войник лежи на земята, а лабораторният техник се бе втурнал, за да завърже краката и ръцете им. Внезапно навсякъде се появиха хора. Над мен беше застанала Тес бледа, невъзстановила се от болестта, дишайки трудно, стиснала пушката на един от падналите войници. Не бях забелязала кога е напуснала стаята си.
Тес успя да ми се усмихне леко.
— Пак заповядай — рече тя и протегна ръка, за да ми помогне да стана.
Отвърнах на усмивката й. Тес ме издърпа на крака, треперейки. Когато залитнах на нестабилните си нозе, тя ми предложи да се облегна на рамото й. И двете не бяхме много стабилни, но се задържахме на крака
— Госпожице Ипарис — изпъшка Микаел, когато притича до нас. — Успяхме да се свържем с Електора — казахме му за лекарството. Но освен това току-що получихме предупреждение да евакуираме „Банк Тауър“. Казаха, че фалшивата капитулация ще приключи много скоро и една от първите мишени на отмъщението на колониите ще бъде…
Трус разтресе болницата. Замръзнахме намясто. Хвърлих поглед към хоризонта — първоначално усетих трусовете като земетресение или като грохот от преминаващ въздушен кораб, но те се случваха на кратки, постоянни интервали, вместо да усетим рязко разтърсване от сеизмична вълна, или да чуем тихото, равномерно бръмчене на цепелините, — миг по-късно осъзнах, че бомбите във въздушните бази явно бяха започнали да експлодират. Изтичах до прозореца заедно с Тес, откъдето видяхме как ярки струи оранжево и сиво се извисяваха над базите по целия хоризонт. Обзе ме паника. Дей сигурно беше направил изявлението си. Дали беше оцелял — нямах никаква представа.
Фалшивата капитулация приключи — временното примирие свърши. Последната битка за републиката беше започнала.
Дей
КОГАТО БЯХ НА ПЕТНАДЕСЕТ НАХЛУХ С ВЗЛОМ в една банка в Лос Анджелис, след като пазачите, които пазеха задния й вход, не ми повярваха, че мога да го направя за десет секунди. Предната вечер бях запаметил разположението на банката, обръщайки внимание на всяка опора за краката, прозорец и издатина, а също така се бях опитал да отгатна какво е вътрешното разположение на всеки етаж. Изчаках смяната на пазачите в полунощ и се промъкнах в сутерена на сградата. Там поставих малък експлозив върху ключалката на сейфа. Нямаше начин да проникна през нощта, без да задействам алармите им… но на другата сутрин, когато пазачите слизаха в трезора, за да проверят инвентара, повечето лазерно задействащи се охранителни системи из сградата се изключваха. На следващия ден избрах момента на влизането ми да съвпадне с тази проверка. Докато се подигравах на пазачите при задния вход, охранителите вътре в банката отваряха вратата на сейфа. И експлозивът се задейства. В същото време скочих през прозореца на втория етаж на банката, слязох по стълбите и влязох в трезора през пушека и дима, след което напуснах сградата, като се закачих за синджирите, служещи за ограждане на опашки в банката, и се метнах от най-горния етаж. Трябваше да ме видите.
Сега, докато вървях нагоре по вътрешните рампи на пирамидалния док към входа на първия въздушен кораб на колониите, на който щях да стъпя, обграден от войници от двете си страни, отново си спомних за този стар номер в банката и изпитах непреодолим порив да побягна. Да се хвърля към някоя от стените на кораба, да се изплъзна на войниците, които щяха да ме преследват, и да се вмъкна във вентилационната шахта. Очите ми огледаха цепелина и се опитаха да маркират най-добрите маршрути за бягство, най-близките места за прикритие и най-удобните опори за краката. Вървях просто така право към кораба и се усещах незащитен и уязвим. Но не дадох това да се разбере по лицето ми. Когато стигнах входа, двама лейтенанти ме въведоха вътре и ме претърсиха щателно за оръжие, а аз само учтиво им се усмихвах. Ако канцлерът искаше да ме сплаши, щеше да остане разочарован.