Войниците не откриха миниатюрните кръгли дискове с размерите на монета, които бяха пришити в ботушите ми. Единият представляваше звукозаписващо устройство. Исках да притежавам запис на разговор, който да мога да представя пред обществото и да го използвам срещу колониите, и възможността да се сдобия с него беше само тази. Останалите дискове представляваха миниатюрни експлозиви. Отвън, някъде зад въздушната база и скрити в сенките на сградите, бяха Паскао и още няколко патриоти.
Надявах се хората да са готови за сигнала ми. Надявах се, че се ослушваха за последния ми ход, чакаха и наблюдаваха.
За първи път бях във въздушен кораб, в който нямаше окачени портрети на Електора по стените. Вместо това между златистосините знамена тип „лястовича опашка“ бяха окачени реклами, мониторите заемаха целите стени и рекламираха всичко — от храна през електроника до жилища. Изпитах неприятно чувство на дежа вю, спомняйки си за времето, когато двамата с Джун се бяхме озовали в колониите, но когато лейтенантите погледнаха към мен, аз просто свих рамене и сведох очи. Вървяхме по коридорите и изкачихме два реда стълбища, преди най-сетне да ме въведат в просторно помещение. За миг останах на мястото си, несигурен какво да правя по-нататък. Помещението приличаше на някаква наблюдателна палуба с голям остъклен прозорец, през който се виждаше Лос Анджелис.
Един самотен мъж стоеше до прозореца, а градските светлини очертаваха черния му силует. Той ми махна.
— Ах, най-сетне пристигна! — възкликна той.
Мигновено разпознах любезния, убедителен глас на канцлера. Той въобще не изглаждаше така, както си го бях представял: беше нисък и дребен, направо хилав, челото му се беше оголило, косата побеляла, гласът му бе твърде мъжествен за това тяло. Раменете му бяха леко прегърбени, а кожата му изглеждаше тънка и прозрачна в някои области, сякаш бе направена от хартия и можеше да се смачка, ако я докоснех. Не можах да прикрия изненадата си. Това беше човекът, който управляваше корпорации като „Дескон“, който заплашваше и тиранизираше цяла нация, и преговаряше с манипулативна прецизност? Ако трябваше да съм честен — не отговаряше на очакванията ми. Почти бях решил, че не го бива за нищо, преди да огледам добре очите му.
И точно в тях разпознах канцлера, с когото бях разговарял преди това. Очите му ме преценяваха, анализираха и предугаждаха по начин, който ме смразяваше до мозъка на костите. В тях имаше нещо крайно нередно.
И тогава осъзнах какво. Очите му бяха механични.
— Е, недей така да стоиш там — рече той. — Ела насам. Наслади се на гледката заедно с мен, синко. Ето оттук искаме да отправиш обръщението си. Прекрасна перспектива, нали?
Отговорът „Гледката вероятно ще е по-хубава без всичките въздушни кораби на колониите, застанали на пътя й“, беше на върха на езика ми, но го преглътнах с известно усилие и направих, както ми нареди. Усмихна се, когато се спрях до него, а аз се постарах да не поглеждам към изкуствените му очи.
— Я се виж само: толкова млад и с такова свежо лице. — Той ме тупна по гърба. — Постъпи правилно, като дойде тук, нали знаеш. — Той отново погледна към Лос Анджелис. — Виждаш ли всичко това? Какъв е смисълът да останеш верен на него? Сега ти си гражданин на колониите и вече няма да ти се налага да се съобразяваш с покварените закони на републиката. Ще се отнасяме с теб и брат ти толкова добре, че скоро ще се питаш защо въобще си се колебал да се присъединиш към нас.
С периферното си зрение взех под внимание възможните пътища за бягство.
— Какво ще стане с хората от републиката?
Канцлерът докосна замислено устни.
— Сенаторите, за съжаление, няма да са особено щастливи, а що се касае до самия Електор… е, може да има само един истински владетел на една страна и аз вече съм тук. — Той ми хвърли усмивка, която бе на границата на доброжелателното и в пълен контраст с думите, които в действителност изрече. — Ние с него си приличаме много повече, отколкото си мислиш. Ние не сме жестоки. Просто сме практични. А и знаеш колко сложно може да се окаже да се разправяш с предатели.
Побиха ме тръпки по гърба.
— А кандидатите за принцепс? — повторих. — Ами патриотите? Това беше част от сделката, нали помните?
Канцлерът кимна.
— Разбира се, че си спомням. Дей, има някои обстоятелства за хората и обществото, които ще научиш, когато станеш по-голям. Понякога просто трябва да вършиш нещата по трудния начин. Сега, преди да си изпаднал в паника, искам да знаеш, че госпожица Ипарис няма да бъде наранена. Вече имаме планове да я помилваме заради теб, като се вземе предвид, че ще ни помогнеш. Част от сделката, точно както каза, а аз не се отмятам от думите си. Останалите кандидат-принцепси ще бъдат екзекутирани заедно с Електора.