Екзекутирани. Толкова лесно, просто така. При спомена за проваленото покушение над Андън усетих гадене. Този път той можеше и да няма такъв късмет.
— Достатъчно е, че ще пощадите Джун — успях да изрека задавено — и че няма да нараните патриотите или брат ми. Но все още не сте отговорили на първия ми въпрос. Какво ще се случи с народа на републиката?
Канцлерът ме погледна и се доближи към мен.
— Кажи ми, Дей, смяташ ли, че масите имат правото да вземат решения от името на цяла една нация?
Обърнах се, за да погледна града. От тук до долу, където бяха военноморските бази, падането щеше да трае дълго — трябваме да намеря начин да намаля скоростта.
— Законите, които влияят върху цяла една нация, също така засягат и всеки един отделен индивид, нали? — отвърнах, като се опитах да го предизвикам. Надявах се, че звукозаписното устройство улавяше всичко това. — Така че е нормално хората да имат право да допринесат за тези решения.
Канцлерът кимна.
— Честен отговор. Но честността не дава власт на нациите, нали така, Дей? Чел съм истории за народи, където всеки човек получава равен старт в живота, където всички допринасят за по-голямото благо и никой не е по-богат или по-беден от останалите. Мислиш ли, че тази система е ефикасна? — Той поклати глава. — Не и сред хората, Дей. Това е нещо, което ще научиш, когато пораснеш. По природа хората са безчестни, нелоялни и интриганти. Трябва да бъдеш внимателен с тях — трябва да намериш начин да ги накараш да, че се грижиш за всяка една тяхна прищявка. Масите не могат да функционират самостоятелно. Те се нуждаят от помощ. Не знаят какво е добро за тях. А що се касае до въпроса: какво ще се случи с хората на републиката? Добре, Дей, ще ти кажа. Всички като цяло ще се изпълнят с вълнение при възможността да бъдат интегрирани в нашата система. Те ще научат всичко, което трябва да знаят, и ние ще се уверим, че всички ще бъдат полезни. Ще бъде като една добре смазана машина.
— Всичко, което трябва да знаят?
— Да. — Той прибра ръце зад гърба си и вдигна брадичка. — Наистина ли вярваш, че хората могат да вземат сами всички свои решения? Какъв зловещ свят. Хората невинаги знаят какво наистина искат. Трябва да знаеш това по-добре от всеки. Дей, с твоя неотдавнашен призив в подкрепа на Електора и с обръщението, което ще ни посветиш днес. — Той наклони леко глава, докато говореше. — Правиш това, което е необходимо.
Правиш това, което е необходимо. Остатъци от философията на бившия Електор на републиката — остатъци от нещо, което без значение в коя страна се намирах, сякаш никога не се променяше. Външно изразих съгласието си, като кимнах, но отвътре усетих внезапно колебание дали да изпълня плана си.
Той те провокира — напомних си, изцяло погълнат от борбата. — Ти не си като канцлера. Ти се бориш за народа.
Бориш се за нещо истинско. Нали?
Трябваше да се махна оттук, преди канцлерът да влезе още по-навътре в съзнанието ми. Стегнах мускули и се приготвих за обръщението. Огледах залата с периферното си зрение.
— Е — рекох сковано аз, — хайде да приключваме с това.
— Повече ентусиазъм, момчето ми — отвърна канцлерът и с подигравателно неодобрение изцъка с език, след което ми хвърли сериозен поглед. — Дълбоко се надяваме да убедиш хората в позицията си.
Кимнах. Пристъпих напред към прозореца и оставих двама войници да свържат микрофона ми, за да се осъществи излъчването от въздушния кораб. Прозрачна, жива видеовръзка, на която се виждах аз, внезапно се появи върху стъклото. Тръпки преминаха по цялото ми тяло. Навсякъде гъмжеше от войници на колониите — ако случайно не изпълнех обещанието си, те се бяха погрижили да осъдя себе си и най-вероятно всички мои любими хора на смърт. Това беше моментът. Нямаше връщане назад.
— Граждани на републиката — започнах. — Днес съм застанал тук заедно с канцлера на колониите на борда на неговия въздушен кораб. Имам съобщение за всички вас. — Гласът ми звучеше дрезгаво и ми се наложи да се прокашлям, преди да продължа. Когато раздвижих пръстите на краката си, усетих издутините от двата мънички експлозива на дъното на подметките на ботушите си, готови за следващия ми ход. Адски се надявах, че надписите, които Паскао, другите патриоти и аз бяхме оставили из града, са свършили своята работа и че хората са подготвени.
— Заедно сме преминали през много трудности — продължих.