— Но малко са нещата, които са били по-трудно поносими от последните няколко месеца в републиката. Повярвайте ми, знам го. Да се приспособим към новия Електор, да видим как промените започват… и както досега вие всички сте научили, аз самият също не се справям особено добре. — Сякаш в отговор, главоболието ми запулсира. Извън въздушния кораб гласът ми отекваше из града посредством видеовръзката, чието излъчване се осъществяваше от дузина цепелини на колониите и стотици джъмботрони из Лос Анджелис. Поех си дълбоко въздух, сякаш това можеше да е последният път, когато се обръщах към народа. — Ние вероятно никога няма да имаме възможност да се срещнем. Но аз ви познавам. Вие ме научихте на всичките добри неща в живота ми и това е причината да се боря за семейството си през всичките тези години. Желая всичко най-добро на вашите близки и дано те не страдат като мен. — Тук направих пауза. Очите ми се насочиха към канцлера, а той ми кимна веднъж, окуражавайки ме да продължа. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че едва чувах гласа си.
— Колониите имат какво да ви предложат — казах, а гласът ми стана по-силен. — Корабите им вече са в нашето небе. Не след дълго ще видите знамената им да се издигат над училищата на децата ви и вашите собствени домове. Граждани на републиката, имам едно последно послание за вас, преди да си кажем сбогом.
Моментът настъпи. Краката ми се стегнаха, а ходилата ми се преместиха съвсем леко. Канцлерът наблюдаваше.
— Републиката е съсипана и слаба. — Присвих очи. — Но тя все още е вашата страна. Борете се за нея. Това е вашият дом, а не техният.
В същия миг, когато видях разгневеното изражение на канцлера, подскочих от мястото си и изритах стъклото с всичка сила. Войниците на колониите се втурнаха към мен. Ботушите ми се забиха в прозореца — от експлозивите, прикрепени към подметките ми, се чу кратко изпукване, а краката ми се разтресоха. Стъклото се пръсна.
Излетях във въздуха и се понесох в празното пространство. Вдигнах рязко ръце нагоре и сграбчих горния край на счупения прозорец. Покрай мен изсвистя куршум. Отвътре канцлерът нададе гневни викове. Предположих, че в крайна сметка, след всичко това, те едва ли щяха да искат да ме хванат жив. Адреналинът ме заля като гореща вълна.
Оттласнах се нагоре и навън в нощния въздух. Нямах време за губене. За малко шапката ми щеше да бъде отвяна — останах да вися на прозореца за секунда и се опитах да я наместя по-плътно върху главата си. Последното нещо, от което се нуждаех сега, бе косата ми да се развее като сигнален флаг и да бъде забелязана от някого на земята. Погледнах нагоре и прецених разстоянието до следващия прозорец. След това скочих. Ръцете ми сграбчиха долния край на рамката и с голямо усилие успях да се изтегля нагоре. Изпъшках от усилието. Никога нямаше да имам подобен проблем преди година.
Когато се придвижих до четвъртия прозорец, чух как нещо изгърмя приглушено. След това последва първата експлозия.
Трус разтърси из основи целия кораб, захватът на ръцете ми почти се изплъзна и когато погледнах надолу, видях как една оранжево-сива топка експлодира от мястото, където въздушният кораб се бе приземил върху пирамидалния док. Патриотите бяха направили своя ход. Последва втора експлозия — този път цепелинът леко изскърца и се наклони на изток. Стиснах зъби и увеличих скоростта. Единият ми крак се хлъзна по рамката на прозореца и в същия миг внезапно задуха вятър — почти загубих равновесие. За секунда кракът ми увисна опасно.
— Хайде — скастрих се аз. — На това ли му викаш изкачване? — След което разпънах с всички сили нагоре едната си ръка, за да успея да се хвана за следващия прозорец, преди краката ми да поддадат напълно. Усилието отключи притъпен изблик на болка в тила ми. Потреперих. Не, не сега. По всяко друго време, но не и сега. Но беше безполезно. Усетих как главоболието започваше. Ако то ме връхлетеше точно сега, щях да изпитвам толкова силна болка, че със сигурност щях да намеря смъртта си. Отчаяно започнах да се катеря по-бързо. Краката ми отново се подхлъзнаха при най-горния прозорец. Успях да се хвана в последната секунда, след което сграбчих ръба на най-горната палуба, а главоболието ми експлодира с пълна сила.
Заслепяваща, изгаряща болка. Висях там, борейки се отчаяно за живота си, съпротивлявах се на болката, която заплашваше да ме повлече. Още две експлозии последваха първите в кратка последователност и сега въздушният кораб стенеше и скърцаше. Опита се да излети, издигайки се над базата, но успя само да потрепери. Ако канцлерът се докопаше до мен сега, щеше лично да ме убие. Някъде в далечината чух звука от сирена — войниците на най-горната палуба сигурно вече бяха разбрали, че съм се запътил към тях и ме очакваха.