Дишането ми беше учестено.
Отвори очи — заповядах си аз. — Трябва да ги отвориш.
През замъгления воал от сълзи зърнах част от най-горната палуба и тичащи войници. Техните викове кънтяха навсякъде. За миг отново загубих представа къде съм, какво правех и каква беше мисията ми. От неизвестността стомахът ми се сви и едвам се сдържах да не повърна.
Мисли, Дей. И преди си изпадал в неприятни ситуации.
Съзнанието ми беше замъглено. Какво исках да направя тук, горе? Най-сетне успях да избистря ума си — трябваше да намеря начин да се спусна до основата на кораба. Тогава си спомних за хлъзгавите метални вериги, които служеха за преграда и опасваха края на палубата, както и за първоначалния си план — очите ми се стрелнаха към най-близкия синджир. С огромно усилие се протегнах и се опитах да го сграбча. Първият опит беше неуспешен. Сега войниците ме видяха и няколко от тях се затичаха към мен. Стиснах зъби и опитах отново.
Този път стигнах веригата. Сграбчих я с две ръце и я издърпах надолу. Тя се откъсна от куките, за които бе закачена. Метнах се отстрани на кораба и се спуснах надолу. Адски се надявах веригата да издържи на теглото ми. Чух серия от изпуквания, когато синджирът се освободи от куките, които го държаха от двете страни, и аз полетях надолу със стремглава скорост. Имаше опасност да отпусна хватката си заради болката в главата. Стисках колкото мога по-здраво с последните си останали капки сила. Косата ми се развя във въздуха и аз осъзнах, че шапката ми е хвръкнала. Падах — надолу, надолу и все по-надолу. Светът свистеше покрай мен със скоростта на светлината. Нахлулият вятър бавно прочисти главата ми.
Внезапно, когато стигнах долния край на кораба, едната част от веригата се изплъзна. Изкарах си въздуха, когато изхвърчах настрана. Успях да сграбча с две ръце оставащия край от веригата и да я стисна здраво, докато се олюлявах в долния край на кораба. Пирамидалната база беше достатъчно близо под краката ми, за да мога да скоча, но се спусках твърде бързо. Залюлях се, за да се приближа към корпуса на кораба, след което забих токовете на ботушите си в стоманата. Чу се силен и продължителен стържещ звук. Ботушите ми най-сетне намериха опора — от усилието се завъртях и се усуках. Положих усилия да спра да се люлея. Преди обаче да успея, веригата най-накрая се скъса и аз рухнах върху основата на пирамидалната база.
От удара изкарах въздуха си. Няколко секунди се плъзгах по гладките наклонени стени и накрая ботушите ми се запънаха върху повърхността и аз се спрях, бях насинен и куцуках, убеден, че войниците ще ме надупчат с куршуми, докато лежа безпомощен върху пирамидата. Досега Паскао и останалите трябваше да са узнали, че съм направил своя ход и щяха да активират бомбите във всичките военноморски бази. Исках да се махна от това нещо, преди да бъда изпечен. Тази мисъл изпълни съзнанието ми и ми даде сила да се надигна. Спуснах се по стената колкото можех по-бързо — под мен вече виждах как войниците на колониите се бяха втурнали, за да ме спрат. Прониза ме чувство на безнадеждност. Нямаше абсолютно никакъв проклет начин да мина през тях навреме. Все пак продължавах напред. Трябваше да се отдалеча от мястото на експлозията.
Бях на няколко дузина метра от основата. Войниците се катереха нагоре, за да ме заловят. Стегнах се, приклекнах и бързо се преместих встрани върху наклонената база. Нямаше да успея.
В мига, в който това мина през ума ми, финалните експлозии избухнаха изпод въздушния кораб.
Мощен рев над мен разтърси земята и когато хвърлих поглед назад, видях огромно огнено кълбо да се надига от мястото, където беше приземен цепелинът в най-горната част на летищната площадка. По цялото продължение на военноморската база избухнаха оранжеви пламъци от всеки един от пирамидалните докове. Бяха избухнали едновременно. Резултатът беше абсолютно зашеметяващ. Бързо хвърлих поглед към войниците, които ме преследваха — бяха спрели, шокирани от случващото се. Още една оглушителна огнена експлозия изригна над нас и трусът събори всички на земята. Направих усилие да се закрепя върху наклонената стена. Движи се, движи се, движи се! На последните няколко метра от стената на базата залитнах надолу и паднах по колене на земята. Светът се завъртя. Чувах единствено виковете на войниците и рева от адските огньове, осветяващи военноморските бази.
Нечии ръце ме сграбчиха. Опитах се да се съпротивлявам, но не ми беше останала сила. Внезапно ръцете ме пуснаха и до себе си чух един познат глас. Обърнах се изненадано. Кой беше това? Паскао. Името му е Паскао.