Какво пропусках?
Той отвори вратата. Изражението му стана по-сурово, точно преди да излезе от стаята.
— И ако поради някаква причина републиката се опита насилствено да вземе Идън, ще насъскам народа срещу Електора толкова бързо, че революцията ще избухне още преди да успее да мигне.
Дей
ОПРЕДЕЛЕНО ДОСЕГА ТРЯБВАШЕ ДА СЪМ СВИКНАЛ с кошмарите.
Този път сънувах, че двамата с Идън се намирахме в болницата в Сан Франциско. Някакъв лекар нагласяше нов чифт очила за Идън. Налагаше ни се да ходим в болницата поне веднъж седмично, за да могат да следят как очите на брат ми бавно се приспособяват към лечението, но това бе първият път, когато видях лекар да му се усмихва окуражително. Беше добра поличба, нали?
Идън се обърна към мен, ухили се и наперено изду гърди. Нямаше как да не се засмея.
— Как изглеждат? — попита ме той, докато въртеше с ръце огромните си нови рамки.
Очите му все още имаха онзи странен бледорозов цвят и не можеше да ги фокусира върху мен, но забелязах, че вече различаваше някои неща, като например стените наоколо и светлината от прозорците. Сърцето ми подскочи при тази гледка. Имаше напредък.
— Приличаш на единадесетгодишен бухал — отвърнах и отидох до него, за да разроша косата му.
Той се засмя и бутна настрана ръката ми.
Докато чакахме документите в кабинета, наблюдавах как Идън усърдно сглобява парченца хартия в някакъв сложен модел. Налагаше му се да седи прегърбен, надвесен над хартийките, за да вижда какво прави, осакатените му очи бяха почти събрани в една точка от концентрация, пръстите му бяха чевръсти. Кълна се, това хлапе просто не можеше да не се занимава с нещо.
— Какво е това? — попитах го след малко.
Беше твърде концентриран, за да ми отвърне веднага. Най-накрая, когато напъха едно последно триъгълно парче хартия в модела, той го вдигна и ми се ухили дръзко.
— Ето — рече Идън и посочи нещо, което приличаше на листо от хартия, подаващо се от хартиена топка. — Дръпни го.
Така и направих. За мое изумление моделът се трансформира в елегантна триизмерна хартиена роза. Отвърнах на усмивката му в съня си.
— Доста впечатляващо.
Идън си взе обратно хартиения модел.
В този миг из цялата болница се разнесе воят на сирената. Идън изпусна хартиеното цвете и скочи на крака. Слепите му очи бяха широко ококорени от ужас. Хвърлих поглед през прозорците на болницата, където се бяха събрали лекарите и медицинските сестри. Навън, над хоризонта на Сан Франциско, редица въздушни кораби на колониите се приближаваха все по-близо и по-близо към нас. Градът под тях гореше в хиляди огньове.
Сирената виеше оглушително. Хванах Идън за ръката и двамата бързо излязохме от стаята.
— Трябва да се измъкнем оттук — извиках.
Когато той се препъна, неспособен да види накъде вървим, аз го метнах на гърба си. Навсякъде около нас търчаха хора.
Стигнах до стълбището… и там ни спряха войници на републиката. Един от тях издърпа Идън от гърба ми. Той крещеше и риташе към хората, които не можеше да види. Борех се, за да се освободя от войниците, но хватката им бе непоклатима и усещах как крайниците ми сякаш потъват в дълбока кал.
Нуждаем се от него — прошепна в ухото ми някакъв неразпознаваем глас. — Той може да спаси всички нас.
Изкрещях силно, но никой не ме чу. В далечината въздушните кораби на колониите се прицелиха в болницата. Стъклата навсякъде около нас се пръскаха. Усетих парещия огън. На пода лежеше хартиеното цвете на Идън — ръбовете му се бяха набръчкали от пламъците. Вече не виждах брат си.
Нямаше го. Беше мъртъв.
Блъскащо главоболие ме извади от съня ми. Войниците изчезнаха, сирената замлъкна, хаосът в болницата затихна сред тъмносинята светлина в спалнята ни. Опитах се да си поема дълбоко въздух и се огледах за Идън, но болката в главата се заби в задната част на черепа ми като шило за лед и аз подскочих, изпъшквайки. Сега вече си спомнях къде всъщност се намирах. Бях в апартамент за временно пребиваване, бях се върнал в Денвър на сутринта, след като се бях видял с Джун. На нощното шкафче стоеше обичайният радиопредавател — все още настроен на вълните, които вероятно използваха патриотите.
— Даниел? — Идън се размърда в леглото до мен. Усетих облекчение точно в разгара на страданията ми. Било е само кошмар. Както винаги. Само кошмар. — Добре ли си? — Отне ми около секунда, за да осъзная, че зората още не беше настъпила напълно — стаята все още изглеждаше мрачна и единственото, което различавах сред синкавата тъмнина на нощта, бе силуетът на брат ми.