Не отговорих веднага. Вместо това провесих крака от едната страна на леглото, заставайки с лице към него, и стиснах главата си с две ръце. Още един разтърсващ пристъп на болка завладя долната част на мозъка ми.
— Дай ми лекарството — измърморих на Идън.
— Да повикам ли Луси?
— Не. Недей да я будиш — отвърнах. Луси вече бе изкарала две безсънни нощи заради мен. — Лекарството.
Болката ме правеше по-груб от обикновено, но Идън скочи от леглото, преди да успея да се извиня. Веднага започна да търси, опипвайки за флакончето със зелени хапчета, което винаги стоеше на нощното шкафче между леглата ни. Сграбчи го и доста точно го насочи към мен.
— Благодаря. — Взех шишенцето от ръката му, изсипах три хапчета в дланта си и се опитах да ги погълна. Гърлото ми бе твърде сухо. Надигнах се от леглото и се заклатушках към кухнята.
Зад мен Идън още веднъж попита:
— Сигурен ли си, че си добре?
Но болката в главата ми бе толкова силна, че едва успях да го чуя. Дори едва можех да виждам.
Стигнах до кухненската мивка и развъртях крана, събрах малко вода в шепите си и я изпих заедно с лекарството. След това се свлякох на пода в тъмнината и се облегнах на студената метална врата на хладилника.
Всичко е наред. Главоболията ми бяха станали по-тежки през последната година, но лекарите ме уверяваха, че тези пристъпи няма да продължават повече от половин час. Естествено, те също така ми казаха, че ако някой от тези пристъпи ми се стори изключително тежък, трябва незабавно да отида в спешното отделение. Затова всеки път, когато получавах главоболие, се чудех дали карам един типичен ден… или последния в живота си.
Няколко минути по-късно Идън с препъване влезе в кухнята със своя крачкомер, а устройството бипкаше всеки път, когато се приближеше твърде много до някоя стена.
— Може би трябва да помолим Луси да се обади на лекарите — прошепна той.
Не зная защо, но гледката, която представляваше Идън, докато опипваше пътя си из кухнята, ме накара да изпадна в пристъп на тих, неконтролируем смях.
— Човече, виж ни — отвърнах. Смехът ми се превърна в кашлица. — Какъв екип сме само, нали?
Идън ме откри и постави неуверено ръка върху главата ми. Седна до мен с кръстосани крака и ми се усмихна горчиво.
— Хей, с твоя метален крак и половин мозък и моите остатъчни четири сетива двамата сме почти цял човек.
Изсмях се по-силно, но от това болката в главата ми още повече се засили.
— Кога стана толкова саркастичен? — побутнах го приятелски.
Седяхме мълчаливо прегърбени през следващия час, а главоболието не спираше и не спираше. Вече се гърчех от болка. Бялата ми риза бе подгизнала от пот, а по лицето ми се стичаха струйки от сълзи. Идън седеше до мен, стиснал в своите малки длани ръката ми.
— Опитай се да не мислиш за това — увещаваше ме шепнешком, присвивайки към мен бледорозовите си очи. Той бутна черните рамки на очилата си по-нагоре върху носа си. Припомних си откъслечни детайли от кошмара си, видения как ръката му се отскубва от моята. Звука от писъците му. Стиснах толкова силно ръката му, че той трепна. — Не забравяй да дишаш. Лекарите винаги казват, че дълбокото поемане на въздух помага, нали? Вдишай, издишай.
Затворих очи и се опитах да следвам командите на малкия си брат, но ми бе трудно въобще да мога да го чуя през блъскането в главата ми. Болката бе мъчителна, всепоглъщаща, като нажежен до бяло нож, който многократно се забива в задната част на мозъка. Вдишай, издишай. Моделът беше следният: първо — усещаш притъпена, сковаваща болка, последвана от възможно най-лошата такава, която преминава през главата ти като копие, промушено през черепа, а сблъсъкът с него е толкова силен, че цялото ти тяло се вцепенява — трае около три пълни секунди, следва кратък миг на облекчение. След това се повтаря отново.
— Колко време измина? — изпъшках към Идън.
Бледа синя светлина бавно се процеждаше през прозорците.
Той извади малък квадратен комуникатор и натисна единственото му копче.
— Колко е часът? — попита той.
Устройството незабавно отговори:
— Пет и тридесет.
Идън остави комуникатора настрана.
— Изминал е почти час. Продължавало ли е толкова дълго преди?
Умирам. Наистина умирам. В моменти като този се чувствах доволен, че вече не се срещах често с Джун. Мисълта да ме види потен и мръсен на кухненския ми под, стиснал отчаяно ръката на малкото ми братче като някой ревлив слабак, докато тя изглежда зашеметяващо в своята аленочервена рокля с обсипана с бижута коса… Знаете ли, дори се радвах, че мама и Джон не могат да ме видят в този момент.