Когато изстенах от още един мъчителен и остър пристъп на болка, Идън отново извади комуникатора си и натисна бутона.
— Край. Обаждам се на лекарите. — Когато устройството изпиука, канейки го да подаде команда, той нареди: — Дей се нуждае от линейка. — След това, преди да успея да възразя, повиши глас и извика Луси.
Няколко секунди по-късно я чух да приближава. Не включи осветлението — знаеше, че това само прави главоболията ми още по-тежки. Вместо това видях набития й силует в тъмнината и я чух да вика:
— Дей! Откога седиш тук? — Тя се втурна към мен и опря пълната си ръка до бузата ми. След това хвърли поглед на Идън и докосна брадичката му. — Обади ли се да повикаш лекарите?
Идън кимна. Луси отново огледа лицето ми, притеснено и неодобрително изцъка с език и побърза да вземе мокра кърпа.
В този миг последното място, където исках да отида, бе в някоя републиканска болница… но Идън вече се бе обадил, а и щеше да е по-добре да не умирам. Зрението ми започна да става размазано и осъзнах, че причината за това бе, че очите ми не спираха да сълзят. Избърсах с ръка лицето си и изтощено се усмихнах на Идън.
— По дяволите, от мен капе вода като от някой спукан кран.
Идън се опита да отвърне на усмивката ми.
— Да, имал си и по-добри дни.
— Хей, хлапе. Помниш ли онзи път, когато Джон те помоли да се грижиш за растенията му и да ги поливаш?
Идън се намръщи за секунда, ровейки се из спомените си, след което на лицето му изгря усмивка.
— Добра работа свърших, нали?
— Построи онзи малък импровизиран катапулт пред вратата ни. — Затворих очи и се отдадох на спомена, като временно се разсеях и забравих за болката. — Да, спомням си това изобретение. Ти постоянно мяташе водни балони по горките цветя. Останаха ли им въобще някакви венчелистчета, след като приключи? 0, човече, Джон беше толкова бесен. — Той беше още по-ядосан, защото Идън бе едва на четири по онова време, а как да накажеш малкото си братче, което те гледа с ококорени очи?
Идън се изкикоти. Потреперих, когато още една вълна от болка ме заля.
— Какво казваше мама за нас? — попита брат ми.
Сега вече усетих, че и той също се опитваше да насочи мислите ми върху други неща.
Успях да се усмихна.
— Мама казваше, че да гледа три момчета е като да има говорещо торнадо за домашен любимец. — Двамата се засмяхме за миг, после стиснах отново очи.
Луси се върна с кърпата. Постави я на челото ми, а аз въздъхнах облекчено при допира с хладната й повърхност. Луси измери пулса ми, а след това и температурата.
— Даниел — обади се Идън, докато тя се занимаваше с мен. Той се приближи още по-близо, очите му продължаваха да гледат втренчено в една точка отдясно на главата ми. — Дръж се, чуваш ли?
Луси го погледна намръщено заради това, което загатваше тонът му.
— Идън — смъмри го тя. — Искам повече оптимизъм в тази къща.
В гърлото ми се надигна буца и дишането ми се учести. Джон бе загинал, мама бе загинала, татко бе загинал. Наблюдавах Идън с натежало сърце. Преди се надявах, че тъй като той бе най-малкият, ще може да се поучи от моите грешки и тези на Джон и ще бъде най-успелият, може би ще постъпи в колеж или ще изкарва добри пари като механик, че ние ще бъдем около него, за да го напътстваме през трудните моменти в живота. Какво щеше да се случи с него, ако и аз си отидех? Какво щеше да се случи, ако трябваше да се изправи сам срещу републиката?
— Идън — прошепнах му внезапно и го придърпах по-близо. Очите му се разшириха от настоятелния ми тон. — Слушай внимателно, ясно? Ако от републиката някога те помолят да отидеш с тях, ако някога не съм си вкъщи или съм в болницата и те дойдат и почукат на вратата ни, никога недей да тръгваш с тях. Разбра ли ме? Първо, ще ми се обадиш, ще извикаш Луси, ще… — Поколебах се. — Ще потърсиш Джун Ипарис.
— Твоята кандидат-принцепс?
— Тя не е моята… — Намръщих се от нов пристъп на болката. — Просто го направи. Обади й се. Кажи й да ги спре.
— Не разбирам…
— Обещай ми. Недей да тръгваш с тях, каквото и да става. Разбра ли?
Отговорът ми беше прекъснат от разтърсваща болка, която ме връхлетя толкова силно, че рухнах на земята и се сбих на топка. Издадох задавен писък — имах чувството, че главата ми е разцепена надве. Дори опрях трепереща ръка до тила си, сякаш за да се уверя, че мозъкът ми не изтича върху пода. Някъде над мен Идън крещеше. Луси отново се обади на лекаря, този път бе направо обезумяла.