— Просто побързайте! — крещеше тя. — Побързайте!
Когато медиците пристигнаха, аз ту се свестявах, ту изпадах в безсъзнание. През мъгла от омара усетих как ме вдигат от кухненския под и ме изнасят от жилищната кула, след това ме вкараха в чакаща линейка, която бе дегизирана като обикновен полицейски джип. Сняг ли валеше? Няколко леки снежинки паднаха върху лицето ми и ме изненадаха с пробождащата си хладина. Извиках имената на Идън и Луси — те отговориха отнякъде, където не можех да ги зърна.
След това бяхме в линейката и потеглихме.
Всичко, което виждах, бяха цветни петна, мъгляви кръгове, движещи се напред-назад, сякаш надничах през дебело и неравно стъкло. Опитах се да разпозная някои от формите. Дали бяха хора? Силно се надявах да е така — иначе наистина бях мъртъв, или може би се носех сред океана и навсякъде около мен плуваха отломки. В това нямаше логика обаче, освен ако лекарите просто не бяха решили да ме хвърлят направо в Тихия океан и да забравят за мен. Къде беше Идън? Сигурно го бяха отвели. Точно като в кошмара. Бяха го завлекли в лабораториите.
Не можех да дишам.
Опитах да вдигна ръце към гърлото си, но тогава някой извика нещо и усетих тежест върху тях, която ги прикова. Нещо студено се спускаше в гърлото ми и ме давеше.
— Успокой се! Добре си. Опитай се да преглътнеш.
Направих каквото ми нареди гласът. Преглъщането се оказа по-трудно, отколкото си мислех, но най-накрая успях и студеното нещо се плъзна надолу в гърлото ми и стомаха, смразявайки ме до мозъка на костите ми.
— Точно така — продължи вече малко по-спокойно гласът. — Мисля, че ще помогне при бъдещи главоболия. — Изглеждаше, че вече не говори на мен и секунда по-късно още един глас се намеси.
— Явно, че има някакъв ефект, докторе.
Сигурно отново бях припаднал, защото, когато се събудих, формата на тавана беше различна и светлината от късен следобед се спускаше в стаята ми. Примигнах и се огледах наоколо. Мъчителната болка в главата ми бе изчезнала, поне засега. Също така виждах достатъчно ясно, за да осъзная, че съм в болнична стая, портретът на Андън бе окачен на едната стена, а на другата имаше екран, по който вървяха новините. Изстенах, след което отново затворих очи и изпъшках. Глупави болници. Бяха ми дошли до гуша.
— Пациентът е буден.
Обърнах се и видях монитор близо до леглото ми, който изричаше тази фраза. Секунда по-късно от говорителите се обади глас на истински човек.
— Господин Уинг?
— Да?
— Брат ви скоро ще дойде да ви види.
Веднага след като гласът замлъкна, вратата се отвори и Идън влетя с две вбесени медицински сестри, които вървяха по петите му.
— Даниел — задъхано рече той, — най-сетне се събуди! Определено ти отне доста време.
Увреденото му зрение го изненада — брат ми се препъна в ръба на едно чекмедже, преди да успея да го предупредя, и се наложи сестрите да го уловят, за да го предпазят да не падне.
— По-спокойно, хлапе — обадих се. Гласът ми звучеше изморен, макар да се чувствах бодър и без болки. — Колко време бях в несвяст? Къде е… — Спрях се, объркан за миг. Това беше странно. Как се казваше нашата прислужница? Потърсих името й в мислите си. Луси. — Къде е Луси? — довърших.
Идън не отговори веднага. Когато сестрите най-сетне го настаниха до леглото ми, той се примъкна по-близо до мен и обхвана с ръка врата ми. За мой ужас осъзнах, че плаче.
— Хей — потупах го по главата. — Успокой се — всичко е наред. Буден съм.
— Мислех, че няма да оживееш — измърмори той. Бледите му очи потърсиха моите. — Мислех, че си отиваш.
— Е, не е така. Тук съм. — Оставих го да похлипа още малко, с глава заровена в гърдите ми, сълзите му замъгляваха очилата му и оставяха петна по болничната ми пижама.
Наскоро бях започнал да използвам контролен механизъм, в който се преструвам, че се оттеглям в черупката си и пропълзявам извън тялото си, сякаш не съм наистина тук и вместо това наблюдавам света от перспективата на друг човек. Идън не ми е брат. Той дори не е реален. Нищо не е реално. Всичко е илюзия. Помагаше ми. Изчаках без всякакви емоции, докато Идън постепенно се съвзе и след това внимателно отново се промъкнах в тялото си.
Най-накрая, когато избърса и последните сълзи, той се поизправи и се сгуши до мен.
— Луси е отпред и попълва документацията. — Гласът му все още беше разтреперан. — Беше в безсъзнание около десет часа. Казаха, че се е наложило да те изведат от сградата през главния вход — просто не е имало достатъчно време, за да се опитват да те измъкнат тайно.