Преминах към ходене, бавно възстанових нормалното си дишане, а мислите ми се движеха бързо. Ако не бях срещнала Дей, щях ли да се превърна в командир Джеймсън? Студена, пресметлива, безмилостна? Не бях ли станала точно такава, когато още в началото разбрах кой е Дей? Не заведох ли войниците — и самата командир Джеймсън — до вратата на семейството му, без да се замисля дали близките му ще бъдат наранени?
Презаредих пистолета си и отново се прицелих в мишените. Куршумите ми се блъскаха с тъп звук в центъра на таблата.
Какво ли щеше да си помисли Метиъс за това, което бях направила, ако все още бе жив?
Не. Не можех да мисля за брат си, без да си спомня сутрешната изповед на Томас. Изстрелях последния си куршум, седнах по средата на пистата заедно с Оли и зарових глава в ръцете си. Бях толкова изморена. Не знаех дали някога ще избягам от това, което бях преди. А сега правех същото — опитвах се да убедя Дей да предаде брат си отново, опитвах се да го използвам в името на републиката.
Най-накрая се надигнах, избърсах потта от челото си и се запътих към подземните съблекални. Оли остана да ме чака под хладния навес близо до вратите — жадно започна да лочи от торбичка с вода, която оставих пред него. Слязох надолу по стълбите и завих зад ъгъла. Въздухът беше влажен от душовете, а по самотния екран, поставен в края на коридора, имаше тънък слой пара. Тръгнах надолу по коридора, който се разделяше на мъжки и женски съблекални. Няколко гласа отекнаха някъде по-долу.
Секунда по-късно Андън се появи от съблекалнята с двама пазачи до себе си. Засрамено се изчервих при тази гледка. Андън изглеждаше сякаш е излязъл от душовете преди няколко минути, не носеше риза и все още бършеше влажната си коса, а мускулите му бяха стегнати след тренировката. Беше преметнал чистата риза през рамото си — бялата материя стоеше изключително контрастно върху мургавата му кожа. Един от пазачите му говореше с приглушен тон и със свито сърце се зачудих дали бе нещо във връзка с колониите. Миг по-късно Андън вдигна поглед и най-сетне забеляза как съм се втренчила в тях. Разговорът прекъсна.
— Госпожице Ипарис — рече Андън с учтива усмивка, която прикри всичко, което го тревожеше. Той се прокашля, подаде кърпата на един от охранителите и пъхна едната си ръка в ръкава на ризата. — Извинявам се, че не съм облечен.
Поклоних се с глава и положих голямо усилие да не изглеждам объркана, когато погледите на всички се спряха върху мен.
— Не се притеснявайте, Електор.
Той кимна на пазачите си.
— Вървете напред. Ще се срещнем на стълбите.
Охранителите едновременно се поклониха и ни оставиха сами. Андън изчака, докато изчезнат зад ъгъла, преди отново да се обърне към мен.
— Надявам се утрото ти да е минало добре — рече той и започна да закопчава ризата си. Веждите му се свъсиха. — Безпроблемно ли мина всичко?
— Всичко мина безпроблемно — потвърдих, като не желаех да се спирам на разговора ми с Томас.
— Чудесно. — Андън прокара ръка през влажната си коса. — Значи си имала по-добра сутрин от моята. Прекарах няколко часа в частен разговор с президента на Рос сити, Антарктида — помолих го за военна подкрепа в случай на нападение. — Той въздъхна. — Антарктида са съпричастни, но не е лесно да им се угоди. Не зная дали ще можем да ги заобиколим, като използваме брата на Дей и не зная как да убедя Дей да ни позволи това.
— Никой не е в състояние да го убеди — отвърнах и скръстих ръце. — Дори и аз. Казвате, че съм неговата слабост, но най-голямата му слабост е семейството му.
Андън замълча за миг. Огледах лицето му внимателно и се питах какви мисли минават през ума му. Припомних си колко безмилостен може да бъде, как не трепна, когато осъди Томас на смърт, как бе хвърлил обидата на командир Джеймсън обратно в лицето й, как никога не се поколеба да екзекутира абсолютно всеки един, който се бе опитал да го унищожи. Под тихия глас и доброто сърце се криеше нещо студено.
— Не го принуждавайте — помолих. Андън ме погледна изненадано. — Зная какво си мислите.