Андън вече беше закопчал ризата си.
— Мога да направя само това, което ми се налага да направя, Джун — спокойно отвърна той. Думите му прозвучаха почти печално.
Не. Никога няма да ти позволя да нараниш Дей по този начин. Не и по начина, по който аз вече го нараних.
— Вие сте Електорът. Не е нужно да правите каквото и да е. И ако ви е грижа за републиката, няма да рискувате да разгневите единствения човек, в който хората вярват.
Прехапах език твърде късно. Народът вярва в Дей, но не вярва в теб. Съвсем видимо Андън потрепна и макар да не направи коментар, аз се проклех наум — известна бях с това, че не подбирам изразни средства.
— Съжалявам — промърморих. — Не исках да прозвучи така.
Мълчанието се проточи дълго, преди Андън отново да проговори.
— Не е толкова лесно, колкото изглежда. — Той поклати глава. Малка капчица вода падна от косата върху яката му. — Ти различно ли би постъпила? Би ли рискувала съдбата на цяла нация, вместо тази на един човек? Не мога да го оправдая. Колониите ще ни атакуват, ако не им дадем лекарство, а цялата тази бъркотия произлезе от нещо, за което съм отговорен аз.
— Не, баща ви е отговорен. Но това не значи, че и вие сте виновен.
— Да, но аз съм син на баща си — отвърна Андън, а гласът му внезапно стана суров. — Какво значение има?
Думите изненадаха и двама ни. Присвих устни и реших да не коментирам казаното, но мислите ми обезумяло кипяха. Има значение. Но тогава си припомних какво ми беше казал веднъж Андън за основаването на републиката, как баща му и електорите преди него са били принудени да действат в онези ужасни, ранни години. По-добре внимавай, Ипарис. Може да свършиш точно като мен.
Вероятно не бях единствената, която трябваше да внимава.
Нещо, което показваха на екрана в другия край на коридора, ме разсея. Погледнах натам. Имаше някакви новини за Дей — репортажът показваше старо видео, където той бе в близък план, следваше кратък кадър от болницата в Денвър и макар че по-голямата част от картината бе отрязана, успях да зърна тълпите, събрали се пред сградата. Андън също се обърна, за да погледне към екрана. Протестираха ли? За какво можеше да протестират?
Даниел Алтън Уинг, приет в болница за стандартен медицински преглед, ще бъде изписан утре.
Андън притисна ръка към ухото си. Входящо обаждане. Бързо хвърли поглед към мен, след което включи микрофона си и каза:
— Да?
Мълчание. Докато излъчването продължаваше, лицето на Андън пребледня. Това ми напомни за миг колко блед изглеждаше Дей по време на банкета и мисълта за едното и за другото се сля в една плашеща мисъл. Внезапно разбрах, без никакво съмнение, че това е тайната, която Дей пазеше от мен. Ужасно чувство се надигна в гърдите ми.
— Кой е одобрил излъчването на този репортаж? — попита Андън след миг, а гласът му вече бе станал шепот. Долових гняв в него. — Няма да има следващ път. Ще информирате първо мен. Ясно ли е?
Буца се надигна в гърлото ми. Когато обаждането му най-сетне приключи, той свали ръката си и ме изгледа продължително и печално.
— Става въпрос за Дей — рече Андън. — В болницата е.
— Защо? — поисках да узная.
— Много съжалявам. — Той склони скръбно глава, след това се наведе напред, за да прошепне новините в ухото ми. Обясни ми.
И внезапно се почувствах замаяна, сякаш целият свят се бе концентрирал в някакво размазано движение, сякаш нищо от това не бе реално, сякаш отново стоях в централната болница на Лос Анджелис в нощта, когато бях коленичила пред студеното, безжизнено тяло на Метиъс, втренчена в лице, което вече не разпознавах. Ударите на сърцето ми се забавиха и спряха. Всичко спря. Това не може да е истина.
Как бе възможно момчето, което бе развълнувало цяла една нация, да умира?
Дей
ЗАДЪРЖАХА МЕ В БОЛНИЦАТА ЦЯЛА НОЩ, преди да ме върнат в апартамента ми. През това време новината беше изтекла: случайни минувачи бяха видели как ме пренасят, след което разпространили информацията сред други хора и скоро опустошителният огън бе неудържим — слухът беше плъзнал до всеки ъгъл на града. Видях, че новинарският обмен на два пъти се опита да прикрие случката. Бил съм в болницата за стандартен преглед, бил съм в болницата, за да посетя брат си. Всякакви проклети истории. Но никой не им вярваше.
Прекарах целия ден, като се наслаждавах на лукса да не лежа в болнично легло, наблюдавах светлината, лапавицата, която падаше отвън пред прозореца ни, докато Идън се бе разположил на кревата до краката ми и си играеше с конструктор на роботи, който получихме от републиката като подарък. В момента сглобяваше някакъв модел робот, като съединяваше светещо магнитно кубче — кутийка с размерите на длан, с миниекрани от всяка страна — с няколко кубчета, представляващи ръце, крака и крила, за да създаде нещо като човек джъмботрон. Усмихна се доволно на творението си, след което разглоби кубчетата и ги пренареди в чифт ходещи крака, които показваха видеовръзка от джъмботроните всеки път, когато стъпеха на земята.