Още веднъж, какво правим тук? Обля ме странна мъгла, а после се изпари. Тук сме, за да вечеряме, ето какво правим. Поклатих глава. Припомних си краткото усилие, което положих преди няколко дни, когато не можех да си спомня името на Луси. В главата ми се появи плашеща мисъл.
Може би това бе нов симптом. Или пък просто съм параноичен.
След като поръчахме, Джун заговори. Златистият отблясък в очите й грееше на оранжевата светлина от фенера.
— Защо не ми каза? — прошепна тя.
Вдигнах ръце към фенера и се насладих на топлината.
— Какво значение щеше да има?
Джун сбръчка вежди и едва тогава забелязах, че очите й изглеждаха подпухнали, сякаш бе плакала. Поклати глава към мен.
— Слуховете са плъзнали навсякъде — продължи тя с глас, който едва долавях. — Свидетели твърдят, че са видели как те изнасят на носилка от апартамента ти преди тридесет и четири часа — един от тях очевидно е чул някой от медиците да обсъжда състоянието ти.
Въздъхнах и вдигнах ръце в знак, че признавам поражението си.
— Знаеш ли какво, ако всичко това по някакъв начин е причина за размирици по улиците и създава още проблеми за Андън, то тогава съжалявам. Казаха ми да пазя състоянието си в тайна — и го правех, доколкото бе по силите ми. Сигурен съм, че нашият прославен Електор ще намери начин да успокои народа.
Джун прехапа устната си.
— Трябва да има някакво решение, Дей. Лекарите ти…
— Вече опитаха всичко. — Трепнах, когато болезнен спазъм премина по задната част на главата ми сякаш по поръчка. — Преминах през три цикъла на експерименти. Засега напредъкът е бавен и болезнен. — Обясних на Джун какво ми бяха казали лекарите за необичайната инфекция в хипокампа ми, за лекарството, което ме правеше по-слаб и изсмукваше силата от тялото ми. — Повярвай ми, опитват всичко.
— Колко време ти остава? — прошепна тя.
Останах смълчан и се преструвах, че съм хипнотизиран от фенера. Не знаех дали имам сили да го изрека.
Джун се наведе по-близо, докато рамото й не се докосна до моето.
— Колко време ти остава? — повтори тя. — Моля те. Надявам се, че все още държиш достатъчно на мен, за да ми кажеш.
Погледнах отново към нея и бавно започнах да попадам — както винаги се случва — обратно под нейното влияние. Не ме карай да правя това, моля те. Не исках да й го съобщавам на глас — това щеше да значи, че може наистина да е вярно. Но тя изглеждаше толкова тъжна и изплашена, че не можах да го задържа в себе си. Въздъхнах, след което прокарах ръка през косата си и сведох глава.
— Казаха, че имам един месец — прошепнах. — Може би два. Казаха, че трябва да си подредя нещата.
Джун затвори очи — мисля, че забелязах как се олюля леко на мястото си.
— Два месеца — измърмори разсеяно тя. Болката по лицето й ми напомни точно защо не исках да й позволя да научи.
След още едно дълго мълчание между нас, Джун внезапно излезе от унеса си и се протегна, за да извади нещо от джоба си. В дланта си държеше нещо малко и метално.
— Исках да ти дам това — рече тя.
Гледах го безизразно. Беше пръстен от кламери — тънки ивици от тел, усукани в елегантна серия от извивки и затворени в кръг, точно като онзи, който аз бях направил за нея. Очите ми се разшириха и бързо се насочиха към нейните. Тя не каза нищо — вместо това погледна надолу и ми помогна да сложа пръстена на безимения пръст на дясната си ръка.
— Имах малко време — най-сетне промълви Джун.
Прокарах изумено ръка по пръстена, докоснат до дъното на
душата си. Връхлетяха ме дузина емоции.
— Съжалявам — заекнах след известно мълчание, опитвайки се да сложа всичко в по-обнадеждаваща, цялостна перспектива. Само това ли можех да кажа след този подарък от нейна страна? — Смятат, че все още има някакъв шанс. Скоро ще опитат да приложат и нови лечения.
— Веднъж ми разказа защо си избрал Дей да бъде уличното ти име — заяви строго тя. Премести ръката си върху моята и скри от поглед пръстена от кламери. От топлината на кожата й, допираща се до моята, дишането ми се учести. — Всяка сутрин всичко отново е възможно. Нали?
Порой от тръпки се спусна по гръбнака ми. Исках да хвана с ръце лицето й, да целуна бузите й, да огледам тъмните й, тъжни очи и да й кажа, че ще се оправя. Но това щеше да е още една лъжа. Едната половина от сърцето ми се късаше от болката, изписана по лицето й, а другата, гузно осъзнах, бе изпълнена с щастие, осъзнавайки, че тя все още има чувства към мен. В печалните й думи, в извивките на този тънък, метален пръстен, се четеше любов. Не беше ли така?