Най-сетне си поех дълбоко въздух.
— Понякога слънцето залязва по-рано. Дните не са вечни, нали знаеш. Но ще се боря с всички сили. Мога да ти обещая това.
Погледът на Джун омекна.
— Не е нужно да правиш това сам.
— Защо трябва и ти да носиш това бреме? — промълвих. — Просто… смятах, че така ще е по-лесно.
— По-лесно за кого? — сопна се Джун. — За теб, за мен, за хората? Предпочиташ да си заминеш кротко един ден, без дори да ми кажеш нито дума повече?
— Да, предпочитам — улових се, че отвръщам също толкова рязко аз. — Ако ти бях казал през онази нощ, щеше ли да се съгласиш да станеш кандидат-принцепс?
Каквито и думи да имаше на върха на езика на Джун, те останаха неизказани. Спря се за момент, след което преглътна.
— Не — призна тя. — Сърце нямаше да ми даде да го направя. Щях да изчакам.
— Именно. — Поех си дълбоко въздух. — Мислиш ли, че исках да ти хленча за здравето си в онзи миг? Да застана на пътя между теб и нещо толкова важно в живота ти?
— Изборът какво да направя трябваше да е мой — изрече през стиснати зъби Джун.
— А аз исках да го направиш, без да заставам на пътя ти.
Джун поклати глава и раменете й леко се отпуснаха.
— Наистина ли мислиш, че толкова малко се интересувам от теб?
Храната ни пристигна в този миг — купички със супа, от които се надигаше пара, чинии с хлебчета и прилежно опакован пакет с храна за Идън, — и аз с благодарност пак изпаднах в мълчание.
Щеше да е по-лесно за мен — добавих наум аз. — По-добре да се отдръпна, отколкото да ми напомнят всеки ден, че ми остават само няколко месеца, в които да съм с теб.
Все пак ме беше срам да изрека това на глас. Когато Джун ме погледна очаквателно, аз просто поклатих глава и свих рамене.
И тогава я чухме. Сирена започна да вие из града.
Беше оглушителна. И двамата замръзнахме, след което погледнахме нагоре към високоговорителите, наредени по всички улични сгради. Никога през живота си не бяха чувал подобна сирена — безкраен, проглушаващ писък, който изпълваше въздуха и помиташе всичко по пътя си. Екраните на джъмботроните останаха тъмни. Хвърлих объркан поглед към Джун. Какво, по дяволите, е това?
Но Джун вече не гледаше към мен. Очите й бяха приковани към високоговорителите, от които сирената кънтеше из цялата улица, а изражението й бе обхванато от ужас. Заедно наблюдавахме как джъмботроните просветнаха и отново се включиха — този път всеки екран бе кървавочервен, а върху него имаше изписани две думи в златист цвят и получерен шрифт:
НАМЕРЕТЕ УКРИТИЕ
— Какво значи това? — извиках.
Джун ме сграбчи за ръката и тръгна да тича.
— Означава, че предстои въздушно нападение. Бронята е атакувана.
Джун
— Идън.
Това бяха първите думи, които излязоха от устата на Дей. Джъмботроните продължиха да излъчват зловещото аленочервено съобщение, докато сирената отекваше из града, проглушавайки ме със своя ритмичен рев и заличавайки всички останали звуци в града. По улицата хора надничаха от прозорците и се стичаха от изходите на сградите не по-малко объркани от нас заради необичайната тревога. Войниците прииждаха в строй по улицата и крещяха по микрофоните си, когато виждаха приближаващия враг.
Тичах точно до Дей, а през ума ми препускаха мисли и числа, докато се движехме. (Четири секунди. Дванадесет секунди. Петнадесет секунди на пресечка, което означава седемдесет и пет секунди, докато стигнем апартамента на Дей, ако поддържаме темпото си. Има ли по-кратък маршрут? И Оли. Трябва да го измъкна от апартамента си и да го взема с мен.) Обзе ме странна концентрация, точно както се бе случило в мига, в който за първи път освободих Дей от резиденция „Батала“ преди толкова много месеци, както в момента, когато Дей изкатери Кулата на Конгреса, за да се обърне към хората, а аз подведох войниците да изгубят дирите му. Можех да се превръщам в тих, чувстващ се некомфортно наблюдател в Камарата на Сената, но тук на улицата, сред хаоса, можех да разсъждавам. Можех да действам.
Спомних си прочетеното и репетираното в гимназията за този конкретен сигнал за тревога, макар че Лос Анджелис е толкова далеч от колониите, че дори и тези тренировъчни упражнения бяха рядкост. Сигналът трябваше да бъде използван, само ако вражески сили атакуваха града ни, ако се намираха точно на прага му и нахлуваха навътре. Не знаех каква е процедурата в Денвър, но не смятах, че е много по-различна — трябваше да се евакуираме незабавно, след което да потърсим най-близкия зачислен подземен бункер, после да се качим на подземни влакове, които щяха да ни транспортират до по-безопасен град. След като влязох в колежа и официално станах войник, упражнението за мен се промени: войниците трябваше да се явят незабавно на място, което им е указано по слушалките от техните командири. Трябва да бъдем готови за война всеки момент.