— Да вървим — настойчиво се обърнах към Дей.
Тръгнахме надолу по стълбите и един войник ни отвори вратата. Дей помогна на Идън и тяхната прислужница да влязат най-напред, а когато и двамата си сложиха предпазните колани, ние ги последвахме. Джипът потегли с главоломна скорост, докато други републикански изтребители прелитаха над нас. В далечината още един ярък оранжев облак се надигна от Бронята. На мен ли ми се струваше, или това попадение бе по-близко от предишните? (Вероятно по-близко с поне тридесет метра, като се вземеше предвид размерът на експлозията.)
— Радвам се да видя, че всички сте в безопасност — каза Андън, без да се обръща назад. Изрече бърз поздрав към всеки от нас, след което измърмори някаква команда на шофьора, който зави рязко на следващата пресечка.
Идън изстена изплашено. Прислужницата стисна рамото му и се опита да го успокои.
— Защо минаваме по по-дългия маршрут? — попита Андън, докато маневрирахме по една тясна улица. Земята се разтресе от още един далечен взрив.
— Прощавайте, Електор — отвърна шофьорът. — Имаме информация, че няколко експлозии са избухнали във вътрешността на Бронята — най-прекият път не е безопасен. Бомбардирали са няколко джипа от другата страна на Денвър.
— Има ли ранени?
— За щастие не много. Няколко джипа са обърнати, няколко затворника са избягали и един войник е мъртъв.
— Кои затворници?
— Все още чакаме потвърждение.
Обзе ме неприятно предчувствие. Когато отидох да видя Томас, имаше смяна на пазачите, охраняващи килията на командир Джеймсън. Когато си тръгвах, охранителите бяха различни.
Андън издаде разочарован стон, след което се обърна, за да ни погледне.
— Движим се към подземна крепост, наречена подземие „Едно“. Ако се наложи да влизате или излизате от укреплението, охраната ми ще сканира палеца ви на портала. Чухте шофьора — опасно е да излизате сами. Разбрано?
Шофьорът притисна ръка до ухото си, пребледня и погледна към Андън.
— Сър, имаме потвърждение за избягалите затворници. Били са трима. — Той се поколеба, след което преглътна. — Капитан Томас Брайънт. Лейтенант Патрик Мъри. Командир Наташа Джеймсън.
Светът се преобърна. Знаех си. Знаех си. Беше едва вчера, когато видях командир Джеймсън на сигурно място зад решетките и говорих с Томас, докато той вехнеше в затвора.
Не може да са стигнали далеч — казах си аз.
— Андън — прошепнах и се заставих да изостря сетивата си.
— Вчера, когато отидох да видя Томас, имаше различна смяна пазачи. Дали е трябвало тези войници да бъдат там?
Двамата с Дей си разменихме бързи погледи и за миг се почувствах, сякаш целият свят ни прави на глупаци, вплитайки живота ни в някаква жестока шега.
— Открийте затворниците — отсече Андън по микрофона си. Лицето му беше побеляло. — Застреляйте ги намясто. — Той хвърли поглед назад към мен, докато продължаваше да издава заповеди.
— И ми доведете пазачите, които са били на смяна. Веднага.
Свих се, когато още една експлозия разтресе земята. Не може да са стигнали далеч. Ще ги заловят и ще ги застрелят до края на деня. Повтарях си тези думи отново и отново. Не, нещо друго се случваше тук. Умът ми бързо прецени възможностите:
Не бе случайно, че командир Джеймсън успя да избяга в същия ден, когато колониите ни нападнаха, а тя трябваше да бъде преместена. Сигурно имаше и други предатели в редиците на републиката, войници, които Андън все още не бе успял да разобличи. Възможно бе командир Джеймсън да е изпращала информация до колониите чрез тях. В края на краищата, по някакъв начин от колониите бяха научили кога войниците на Бронята извършват смяна на караула и че конкретно днес разполагаме с по-малък брой постови по стената от обикновено заради хранителното натравяне. Те нанесоха своя удар, знаейки кога сме най-уязвими.
В такъв случай колониите може би бяха планирали атаката от месеци. Вероятно дори преди да избухне заразата.
А Томас. Участваше ли той във всичко това? Освен ако не се бе опитал да ме предупреди. Затова е искал да ме види вчера. Заради последното си желание, но също така, надявайки се, че ще забележа нещо нередно в охраната. Пулсът ми се ускори. Но защо просто не ме бе предупредил?
— Какво следва оттук нататък? — попитах сковано.
Андън отпусна глава върху седалката. Вероятно обмисляше подобен списък от възможности за избягалите затворници, но не го каза на глас.
— Всичките ни изтребители водят битка точно пред Денвър. Бронята ще издържи доста време, но има голям шанс подкрепления на въоръжените сили на колониите да са напът. Ще се нуждаем от помощ. Предупредени са останалите разположени наблизо градове и те ще ни пратят своите войски, за да окажат помощ, но… — Андън направи пауза, за да ми хвърли поглед през рамо. — Може да не са достатъчни. Джун, докато продължаваме да евакуираме гражданите под земята, ние двамата ще трябва веднага да поговорим насаме.