— Могат да подпомогнат военните ви действия на повърхността. Обзалагам се, че играят партизанската игра по-добре от останалите ви войници и тъй като няма да евакуирате бедняшките сектори още известно време, ще ви е нужна всичката помощ, която можете да получите.
Джун не каза нищо за леко хапливия ми коментар, но Андън скръсти ръце пред гърдите си.
— Дей, помилвах патриотите като част от първоначалната ни сделка, но не съм забравил трудните моменти, които имах с тях преди. Макар че не желая да гледам приятелите ти оковани като затворници, нямам причина да вярвам, че сега те ще помогнат на страната, която са тероризирали толкова дълго.
— Те са безобидни — настоях. — Нямат причина да се борят срещу републиката.
— Трима осъдени на смърт затворници току-що избягаха — отсече Андън. — Колониите атакуваха изненадващо столицата ни. А сега моите кандидат-убийци седят на десетина метра от мен. Не съм настроен чак толкова милостиво.
— Опитвам се да ви помогна — отвърнах на нападките. — Така или иначе, току-що заловихте предателите, нали? Наистина ли смятате, че патриотите имат нещо общо с бягството на командир Джеймсън? Особено като се има предвид, че тя ги хвърли на кучетата? Смятате ли, че ми харесва идеята, че убийците на майка ми са на свобода в момента? Пуснете патриотите, те ще се бият за вас.
Андън присви очи.
— Какво те кара да мислиш, че са толкова верни на републиката?
— Нека аз да ги предвождам — предложих. Идън изненадано вдигна глава към мен. — И ще можете да разчитате на тяхната вярност. — Джун ми хвърли предупредителен поглед — поех си дълбоко въздух, преглътнах разочарованието си и се заставих да се успокоя. Тя бе права. Нямаше смисъл да се гневя на Андън, ако го исках на моя страна. — Моля ви — добавих с по-тих глас.
— Нека помогна. Трябва да се доверите на някого. Не оставяйте хората навън просто да умират.
Андън се взря в лицето ми и дълго не откъсна погледа си, а мен ме побиха ледени тръпки, когато осъзнах колко много той прилича на баща си. Сходството долових обаче само за миг, след което то се изгуби, сменено от сериозния и угрижен външен вид на Андън. Сякаш той внезапно си спомни кои бяхме ние. Въздъхна дълбоко и присви устни.
— Кажи ми какъв е планът ти — най-сетне проговори той. — И ще помислим. Междувременно предлагам да качиш брат си на влака. — Когато видя изражението ми, добави: — Ще бъде в безопасност и ти ще можеш да се присъединиш по-късно към него. Имаш думата ми.
След това се обърна и даде знак на Джун да го придружи. Въздъхнах, наблюдавайки как един войник съпровожда двамата до група генерали. Джун ми хвърли поглед през рамо, когато тръгнаха. Знаех, че и тя си мисли същото. Притесняваше се за това какво причинява тази война на Андън. Какво причинява на всички нас.
Луси прекъсна мислите ми.
— Може би трябва да качим брат ти на евакуационния влак
— предложи тя и ми хвърли съчувствен поглед.
— Точно така. — Сведох очи към Идън и го потупах по рамото. Постарах се да повярвам на обещанието на Електора. — Хайде да отидем до влака и да разберем подробности за това как да те измъкнем оттук.
— Ами ти? — попита Идън. — Наистина ли ще поведеш нападението?
— Ще се срещнем в Лос Анджелис. Кълна се.
Идън не издаде нито звук, докато си проправяхме път към перона, където беше влакът, и оставихме войниците да ни ескортират до предните вагони. Изражението му беше станало сериозно и мрачно. Когато най-сетне се озовахме пред затворените стъклени врати на влака, аз приклекнах, за да застана на едно ниво с него.
— Виж… Съжалявам, че няма да дойда с теб веднага. Трябва да остана тук и да помогна, разбираш, нали? Луси ще се грижи за теб. С нея ще си в безопасност. Ще се присъединя към бас скоро…
— Да, добре — измърмори Идън.
— Ооо… — Изкашлях се. Идън бе болнав, запален по техниката и от време на време намусен, но рядко се ядосваше така. Дори след като бе ослепял, той остана оптимист. Затова прямотата му ме изненада. — Е, това е добре — реших да отвърна.
— Радвам се, че…
— Криеш нещо от мен, Даниел — прекъсна ме той. — Усещам го. Какво е то?
Замълчах.
— Не, не крия.
— Ти си ужасен лъжец. — Идън се измъкна от хватката ми и се намръщи. — Има нещо. Долових го в гласа на Електора, а пък онзи ден ти сподели с мен онова ужасно нещо — как се страхуваш, че войниците от републиката ще дойдат да почукат на вратата ни… Защо им е да правят това така внезапно? Мислех, че сега всичко е наред.
Въздъхнах и наведох глава. Очите на Идън омекнаха леко, но остана непреклонен.