— Какво криеш? — повтори той.
Беше на единадесет. Заслужаваше да знае истината.
— Републиката иска отново да експериментира с теб — отвърнах с тих глас, за да може само той да ме чува. — В колониите се разпространява вирус. Те смятат, че ти разполагаш с противоотрова в кръвта си. Искат да те отведат в лабораториите.
Идън ме изгледа продължително, втренчил очи в мен, без да продума. Над нас нов глух тътен разтресе земята. Чудех се до каква степен Бронята щеше да удържи. Изминаха няколко секунди. Сложих ръка на рамото му.
— Няма да им позволя да те отведат — заявих, опитвайки се да му вдъхна увереност. — Разбра ли? Всичко ще бъде наред. Андън — Електорът, знае, че не могат да те вземат, без да рискува сред хората да избухне революция. Той не може да го направи без моето разрешение.
— Всички онези хора в колониите ще умрат, нали? — промълви изпод носа си Идън. — Онези, които са заразени с вируса?
Поколебах се. Никога не бях разпитвал много какви точно са симптомите на заразата — спрях да слушам, в мига в който споменаха брат ми.
— Не зная — признах.
— И те ще разпространят вируса в републиката. — Идън сведе глава и стисна ръцете си. — Може би го правят дори в този момент. Ако превземат столицата, болестта ще се разпростре навсякъде. Нали?
— Не зная — повторих.
Очите на Идън потърсиха лицето ми. Макар да бе почти сляп, виждах нещастието в тях.
— Не е нужно да взимаш всички решения вместо мен, нали знаеш.
— Не мислех, че го правя. Не искаш ли да те евакуират в Ел Ей? Там ще е по-безопасно, а и нали ти казах: ще се видим там. Обещавам.
— Не, не това. Защо реши, че трябва да пазиш в тайна проблема със заразата?
Затова ли беше разстроен.
— Шегуваш се, нали?
— Защо? — попита Идън.
— Щеше да се съгласиш ли? — Отидох по-близо до него, след което огледах войниците и евакуираните и сниших глас. — Зная, че обявих подкрепата си за Андън, но това не значи» че съм простил на републиката това, което сториха със семейството ни. С теб. Когато видях, че се разболяваш, когато патрулите, проверяващи за заразата, дойдоха пред вратата ни и те отведоха върху онази носилка, а очите ти бяха почернели от кръв… — Спрях, затворих очи и пропъдих тази картина. Бях си я представял в ума си милиони пъти — нямаше нужда отново да я изживявам. Споменът накара болката да се разгори в тила ми.
— Мислиш ли, че не знам това? — отвърна Идън с тих, непокорен тон. — Ти си ми брат, не майка.
Присвих очи.
— Вече съм.
— Не, не си. Мама е мъртва. — Идън си пое дълбоко въздух. — Спомням си какво ни причини републиката. Естествено, че не съм забравил. Но колониите са нахлули на наша територия. Искам да помогна.
Не можех да повярвам, че Идън ми казва това. Той не разбираше докъде бяха готови да стигнат от републиката — наистина ли бе забравил експериментите им? Наведох се напред и сложих ръка върху мъничката му китка.
— Това може да те убие. Осъзнаваш ли го? И те дори може да не открият лекарство, ако използват кръвта ти.
Идън отново се отдръпна от мен.
— Аз трябва да взема решението. Не ти.
Думите му повториха тези на Джун от по-рано.
— Добре — отсякох. — Тогава какво е решението ти, хлапе?
Той стана сериозен.
— Мисля, че искам да помогна.
— Сигурно се шегуваш. Искаш да помогнеш? Да не би да го правиш, само за да се противопоставиш на това, което казвам?
— Говоря сериозно.
Буца се надигна в гърлото ми.
— Идън — започнах, — изгубихме мама и Джон. Татко си отиде. Ти си всичко, което ми остава. Не мога да си позволя да загубя и теб. Това, което съм направил досега, е било заради теб. Няма да ти позволя да рискуваш живота си, за да спасиш републиката… или колониите.
Изразът на неподчинение изчезна от очите на Идън. Той подпря лакти върху парапета и отпусна глава в ръцете си.
— Ако има едно нещо, което зная за теб — започна той, — то е, че не си егоист.
Останах смълчан. Егоист. Но аз съм егоист — исках Идън да бъде предпазен, да не бъде наранен и въобще не ми пукаше какво мисли той по въпроса. При думите му обаче у мен се надигна чувство за вина. Колко пъти Джон се бе опитвал да ме предпази от неприятности? Колко пъти ме бе предупреждавал да си нямам вземане-даване с републиката и да не се опитвам да намеря лекарство за Идън? Никога не слушах и не съжалявам за това. Идън ме гледаше втренчено с невиждащите си очи, недъг, който му бе причинен от републиката. А сега той се самопредлагаше като жертвено агне на заколение и не можех да разбера защо.
Всъщност разбирах. Той беше като мен — правеше това, което бих сторил и аз.