Но мисълта, че мога да го изгубя, бе направо непоносима. Сложих ръка върху рамото му и го насочих навътре.
— Първо иди в Ел Ей. Ще говорим за това по-късно. По-добре го премисли, защото ако доброволно се предложиш…
— Премислил съм го — отвърна Идън. След което се отскубна от хватката ми и пристъпи напред, поемайки риска. — И освен това, ако те наистина дойдат за мен, наистина ли мислиш, че можем да ги спрем?
И тогава дойде неговият ред. Луси му помогна да се качи на влака, а аз улових ръцете му само за един кратък миг, преди да се наложи да ме пусне. Въпреки че изглеждаше разстроен, Идън стисна силно ръката ми.
— Побързай, чуваш ли? — обърна се той към мен.
Без предупреждение уви ръце около врата ми. Луси, която стоеше до него, ми хвърли една от своите вдъхващи увереност усмивки.
— Не се притеснявай, Даниел — рече тя. — Ще бдя над него като ястреб.
Кимнах с признателност. След това прегърнах силно Идън, стиснах очи и си поех дълбоко дъх.
— Ще се видим скоро, хлапе — прошепнах. После неохотно разплетох пръстите си от неговите.
Идън изчезна във влака. Няколко мига по-късно железницата тръгна от гарата и откара първата вълна от евакуирани към западния бряг на републиката, оставяйки само думите на Идън да отекват в ума ми.
Мисля, че искам да помогна.
Поседях сам известно време, след като влакът тръгна, потънал в мисли, повтаряйки тези думи отново и отново. Сега бях негов настойник — имах пълното право да го предпазвам от неприятности и проклет да съм, ако отново трябваше да го видя в лабораториите на републиката след всичко, което направих, за да го държа далеч от там. Затворих очи и заробих ръце в косата си.
След малко се отправих към стаята, където бяха задържани патриотите. Вратата беше отворена. Когато пристъпих вътре, Паскао престана да опъва ръцете си настрана, а Тес ме погледна от мястото, където приключваше с превързването на рамото на раненото момиче.
— И така — обърнах се към тях, а очите ми се спряха върху Тес. — Значи Вие сте се върнали в града, за да направите живота на колониите ад?
Тес сведе поглед.
Паскао сви рамене.
— Е, това няма да е от значение, ако никой не ни пусне да се върнем горе. Защо? Имаш нещо предвид ли?
— Електорът даде разрешение — отвърнах. — Той смята, че докато командвам аз, ние няма да се обърнем срещу републиката. — Какво глупаво опасение, така или иначе. Брат ми все още бе в ръцете им, нали?
Бавна усмивка се разля по лицето на Паскао.
— Е, това ми звучи забавно. Имаш ли нещо предвид?
Сложих ръце в джобовете и отново надянах арогантната си
маска.
— Това, в което винаги ме е бивало.
Джун
51.5 ча`са от последния ми разговор с Томас.
15 часа`, откакто за последно видях Дей.
В ча`са, откакто бомбардировките на колониите срещу Бронята на Денвър утихнаха.
НАМИРАХМЕ СЕ В САМОЛЕТА НА ЕЛЕКТОРА напът за Рос сити, Антарктида.
Седях срещу Андън. Оли лежеше в краката ми. Другите двама кандидат-принцепс се намираха в съседното помещение, отделени от нас със стъкло (90/180 см, бронирано, с гравиран герб на републиката от страната, която гледаше към мен, съдейки по ръбовете на гравюрата). От външната страна на прозореца небето бе искрящо синьо, а слой облаци запълваше долната част от пейзажа ни. Всеки миг самолетът трябваше да се гмурне и да видим гледката от разпрострелия се на всички страни антарктически метрополис.
През по-голямата част от пътуването стоях безмълвна и слушах, докато Андън приемаше безкраен поток от обаждания от Денвър, свързани с битката. Едва когато вече бяхме почти над антарктическите води, той най-сетне спря да говори. Наблюдавах как светлината си играе с чертите му, очертавайки младото лице, зад което имаше толкова изтормозени мисли.
— Какви са ни отношенията с Антарктида? — попитах след известно време.
Това, което наистина исках да зная, бе: Смяташ ли, че те ще ни помогнат?, но този въпрос беше глупав и лишен от съдържание, не можеше да получи отговор и затова бе безсмислено да го задавам.
Андън отмести поглед от прозореца и впери светлозелените си очи в мен.
— Антарктида ни оказва помощ. Получаваме международна подкрепа от тях от десетилетия насам. Икономиката ни не е достатъчно силна, за да се справяме сами.
Все още се чувствах некомфортно, че нацията, която някога считах за толкова могъща, в действителност се бореше да оцелее.
— А какви са взаимоотношенията ни с тях сега?
Погледът на Андън продължаваше да ме фиксира. Виждах напрежението в очите му, но лицето му остана спокойно.