— Антарктида обеща да удвои помощта си, ако изготвим споразумение, което ще накара колониите отново да осъществят диалог с нас. И заплашиха да намалят наполовина помощта, ако нямаме споразумение до края на тази година. — Той направи пауза. — Затова ще ги посетим не само за да ги помолим за помощ, но и да се опитаме да ги убедим да не оттеглят подкрепата си.
Трябваше да обясним защо всичко се разпада. Преглътнах.
— Защо Антарктида?
— Те от дълги години си съперничат с Африка — отвърна Андън. — Ако някой, който разполага с мощ, би ни помогнал да спечелим война срещу колониите и Африка, то това ще са те. — Той се наведе напред и опря лакти на коленете си. Облечените му в ръкавици ръце се намираха на по-малко от метър от краката ми. — Ще видим какво ще се случи. Дължим им много пари, а те не са много доволни от нас през последните няколко години.
— Президентът срещал ли се е някога лично с вас?
— Понякога ходех на визита с баща ми — отвърна Андън. Той ми се усмихна лукаво, от което ме побиха тръпки. — Той е наистина удивителен по време на срещи. Мислиш ли, че имам шанс?
Отвърнах на усмивката. Усетих двойното значение на въпроса му — той не говореше само за Антарктида.
— Вие сте обаятелен, ако това ме питате — реших да отвърна.
Андън леко се засмя. Този звук ме стопли. Той извърна поглед и сведе очи.
— Напоследък нямам голям успех и не мога да очаровам който и да е — измърмори той.
Самолетът се гмурна. Пак насочих вниманието си към прозореца и поех дълбоко въздух, като се борех да потисна избиващата по бузите ми руменина.
Облаците се доближиха, докато се снишавахме, и скоро бяхме погълнати от спираловидно издигаща се сива мъгла — след няколко минути се появихме от долния им край и видяхме огромна земна повърхност, покрита от гъст пласт небостъргачи, обагрени в разнообразна палитра от ярки цветове. Дъхът ми секна при тази гледка. Трябваше ми само един поглед, за да потвърдя колко голяма е технологичната и имуществената дистанция между републиката и Антарктида. Тънка, прозрачна сфера се разпростираше над града, но ние минахме направо през нея, точно толкова лесно, колкото пресякохме облаците. Изглеждаше, че всяка сграда има способността да сменя цветовете си по свое усмотрение (две вече бяха станали тъмносини от пастелнозелени, а трета от златиста бе станала бяла) и всяка изглеждаше чисто нова, излъскана и безупречна по начин, по който много малко здания в републиката можеха да се похвалят. Огромни елегантни мостове, които под лъчите на слънцето бяха искрящо бели, свързваха много от извисяващите се небостъргачи, като всеки съединяваше един от етажите на сградата със съседното здание, формирайки, подобна на пчелна пита, паяжина от абанос. Най-горните мостове разполагаха с кръгли платформи по средата.
Когато погледнах по-внимателно, забелязах, че върху тях имаше нещо, приличащо на паркиран летателен апарат. (Още нещо причудливо: над всички небостъргачи имаше грамадни сребристи холограми с числа, които се рееха над покривите, като всяко варираше от нула до тридесет хиляди. Намръщих се. Дали ги излъчваха от някакъв прожектор, поставен на всеки покрив? Може би числата показваха населението, което живееше във всеки небостъргач — макар че, ако това бе така, тридесет хиляди изглеждаше относително нисък таван, ако се вземеше предвид размерът на всяка сграда.)
Гласът на пилота ни прокънтя по интеркома, информирайки ни за кацането. Когато сградите с цветове на бонбони постепенно изпълниха целия пейзаж, ние се насочихме точно към центъра на платформата на един от мостовете. Под нас видях суетящи се хора, които се подготвяха за приземяването на нашия самолет. Когато най-накрая закръжихме над платформата, внезапно бяхме разтърсени и изтласкани странично в седалките си. Оли вдигна глава и изръмжа.
— Вече сме магнитно скачени — обясни ми Андън, когато видя разтревоженото ми изражение. — Оттук нататък пилотът ни няма нужда да прави нищо. Самата платформа ще ни изтегли и приземи.
Кацнахме толкова плавно, че не усетих нищо. Когато излязохме от самолета заедно с антуража от сенатори и охранители, първо бях шокирана от това колко приятна бе температурата отвън. Лек бриз, топло слънце. Не се ли намирахме на долния край на земята? (Предположението ми бе двадесет и два градуса, югозападен вятър, който бе изненадващо лек, като се вземеше предвид колко високо се намирахме от приземното ниво.) Тогава си спомних за тънката, безплътна сфера, през която преминахме. Това може би бе начинът, по който хората от Антарктида контролираха климата в градовете си.