На второ място бях шокирана, когато видях как незабавно бяхме въведени в полиетиленова шатра от екип от хора, облечени с бели костюми против биологична опасност и противогази. (Новините за заразата в колониите сигурно бяха стигнали дотук.) Един от тях бързо инспектира очите, носа, устата и ушите ми, след което прокара някаква зелена светлина по цялото ми тяло. Чаках в напрегнато мълчание, докато човекът (мъж или жена — не бях сигурна) анализираше данните на някакво мобилно устройство. С периферното си зрение видях, че Андън минава през същите проверки — очевидно, че и Електорът на републиката не беше застрахован срещу заразата. Изминаха почти десет минути преди на всички да им бъде позволено да влязат и да бъдем изведени от шатрата.
Андън се поздрави с трима жители на Антарктида (всеки облечен съответно в зелен, черен или син костюм, скроен в непознат стил), които ни чакаха на мостика за кацане заедно с няколко охранители.
— Надявам се полетът ви да е минал добре — каза едната жена, докато Мариана, Серж и аз приближавахме. Тя ни поздрави на английски, но акцентът й бе силен и неясен. — Ако предпочитате, можем да ви изпратим у дома с някои от нашите самолети.
Безспорно републиката не беше перфектна — знаех този факт отдавна и определено бях наясно с него, откакто срещнах Дей. Но думите на жената от Антарктида бяха толкова арогантни, че усетих как настръхнах. Очевидно самолетите на републиката не бяха достатъчно добри за тях. Погледнах към Андън, за да видя каква ще бъде реакцията му, но той просто се поклони и хвърли прелестна усмивка към жената.
— Грациас, лейди Медина. Вие винаги сте толкова любезна — отвърна той. — Много съм признателен за предложението ви, но не искам да ви затруднявам. Ще се справим сами.
Не можех да не се възхитя на Андън. Всеки ден виждах ново доказателство за бремето, което носеше на раменете си.
След кратък спор позволих неохотно един от пазачите да отведе Оли в хотелския апартамент, където щях да отседна. След това тръгнахме в мълчалива процесия, напускайки платформата, като хората от Антарктида ни водеха по моста към свързващата сграда (боядисана в аленочервено, макар че не бях сигурна дали бе в чест на кацането ни). Стараех се да вървя близо до края на моста, за да мога да хвърлям поглед надолу към града. По изключение ми отне известно време, за да преброя етажите (като взех предвид мостовете, които се простираха от всеки от тях, тази сграда имаше над триста етажа — приблизително триста двадесет и седем, макар че накрая извърнах очи, за да се отърся от чувството за световъртеж). Слънчева светлина къпеше най-горните етажи, но по-ниските също бяха ярко осветени — сигурно симулираха слънчева светлина за тези, които се разхождат на приземното ниво. Наблюдавах как Андън и лейди Медина разговарят и се смеят, сякаш бяха стари приятели. Андън се бе включил толкова умело в тези действия, че не можех да преценя дали действително харесваше тази жена, или просто играеше ролята на любезен политик. Очевидно покойният ни Електор поне бе обучил сина си добре в областта на международните отношения.
Входът, свързващ моста със сградата — арка, чиято рамка бе сложно инкрустирана със спирали, — се приплъзна и отвори, за да ни посрещне. Спряхме се в пищно декорирано фоайе (плътен абаносов килим, който за мое очарование бълваше вихрушка от цветове всеки път, когато поставях крак на земята; редици от палми в саксии; извита стъклена стена, показваща реклами в ярки цветове, и нещо, което приличаше на интерактивни станции за някакви работи, които не разбирах).
Докато вървяхме, хората от Антарктида връчиха на всеки от нас чифт тънки очила. Андън и част от сенаторите незабавно ги сложиха, сякаш бяха свикнали с този ритуал, но местните и бездруго обясниха предназначението им. Чудех се дали знаят коя съм и дали въобще ги интересува. Определено забелязаха, че гледам озадачено очилата.
— Носете ги през цялото време на визитата — обясни ни лейди Медина с нейния силен акцент, макар да знаех, че думите й са насочени към мен. — Те ще ви помогнат да виждате Рос сити такъв, какъвто е в действителност.
Заинтригувана, аз си сложих очилата.
Примигнах изненадано. Първото нещо, което почувствах, бе леко гъделичкане в ушите, а първото нещо, което видях, бяха малките, светещи числа, кръжащи над главите на всеки от местните. Цифрите на лейди Медина бяха 28 627: НИВО 29, докато нейните двама придружители (които все още не бяха издали нито звук) съответно имаха 8819: НИВО 11 и 11201: НИВО 13. Когато огледах фоайето, забелязах най-различни виртуални числа и думи — над зеленото луковидно растение в ъгъла кръжеше ВОДА: +1, докато ЧИСТОТА: +1 се рееше над тъмна, полукръгла декоративна маса. В ъгъла на очилата си видях миниатюрни светещи думи: