Момичето ме избута до вратата и ме потопи в забравата на още една целувка. Кожата й бе влажна и усетих как настръхва от докосването ми. Отвърнах на целувката и тя изненадано се засмя, когато я завъртях и на свой ред я притиснах до стената.
Тя е Джун — не спирах да си повтарям. Устните ми жадно се движеха по врата й, вкусвайки дима и парфюма й.
Тиха радиовръзка изпращя в слушалката ми — звук от дъжд и пържещи се яйца. Опитах се да игнорирам входящото обаждане, точно когато мъжки глас закънтя в ушите ми. На това му се викаше натрапник.
— Господин Уинг — изрече гласът.
Не отговорих. Махай се. Зает съм.
Няколко секунди по-късно гласът отново се обади.
— Господин Уинг, говори капитан Дейвид Гузман от четиринадесети градски патрул на Денвър. Зная, че ме чувате.
О, този тип. Горкият капитан, който винаги бе натоварен със задачата да се опитва да се свърже с мен.
Въздъхнах и се отдръпнах от момичето.
— Съжалявам — казах задъхано. Направих физиономия, че съжалявам, и посочих ухото си. — Ще ми дадеш ли минутка?
Тя се усмихна и приглади надолу роклята си.
— Ще бъда вътре — отвърна момичето. — Потърси ме. — След което влезе в клуба.
Включих микрофона и започнах бавно да се разхождам напред-назад.
— Какво искате? — попитах с раздразнен шепот.
През слушалката чух как капитанът въздъхна, след което започна своето съобщение.
— Господин Уинг, молим за вашето присъствие в Денвър утре вечер на Деня на независимостта в балната зала на Кулата на Конгреса. Както винаги, имате право да откажете поканата, което обикновено правите — измърмори под носа си той. — Все пак този банкет представлява една изключителна среща от голямо значение. Ако решите да присъствате, утре сутрин ще ви изпратим частен самолет.
Изключителна среща от голямо значение? Чували ли сте някога толкова много изискани думи в едно изречение? Извъртях очи. През период от около месец получавах покана за някое проклето събитие в столицата, като например бал за всички изтъкнати военни генерали, или за празненството, което организираха, когато Андън най-накрая бе прекратил Изпитанията. Но единствената причина, поради която искаха да ходя на тези събирания, бе, за да могат да ме изложат на показ и да напомнят на хората: „Вижте, в случай че сте забравили, Дей е на наша страна!“ Недей да предизвикваш съдбата, Андън.
— Господин Уинг — обади се капитанът, когато останах безмълвен, сякаш прибягваше към някакъв последен довод, — преславният Електор лично моли за вашето присъствие. Същото прави и кандидат-принцепсът.
Кандидат-принцепсът.
Ботушите ми изскърцаха и се спрях по средата на улицата. Забравих, че трябва да дишам.
Недей да се превъзбуждаш — в крайна сметка има три кандидат-принцепси и той може да има предвид всяка една от тях. Изминаха няколко секунди, преди най-накрая да попитам:
— Кой кандидат-принцепс?
— Онзи, който е от значение за вас.
Бузите ми пламнаха от подигравката в гласа му.
— Джун?
— Да, госпожица Джун Ипарис — отвърна капитанът. Той звучеше доволен, че най-сетне бе привлякъл вниманието ми. — Този път тя отправя лична молба. Много би искала да ви види на банкета в Кулата на Конгреса.
Главата ме болеше и се борех да успокоя дишането си. Всички мисли за момичето от клуба излетяха през прозореца. Джун не ме беше търсила лично от осем месеца — това бе първият път, когато ме бе помолила да посетя публична церемония.
— За какво става въпрос? — попитах. — Просто тържество по случай Деня на независимостта ли? Защо е толкова важно?
Капитанът се поколеба.
— Свързано е с националната сигурност.
— Какво би трябвало да означава това? — Първоначалното ми вълнение бавно намаля, може би той просто блъфираше. — Вижте, капитане, имам малко недовършена работа, за която трябва да се погрижа. Пробвайте да ме убедите отново на сутринта.
Капитанът изруга под носа си.
— Добре, господин Уинг. Така да бъде.
Той промърмори нещо, което не можех да чуя добре, след което прекрати връзката. Намръщих се раздразнено, когато първоначалното ми вълнение се изпари и се превърна в дълбоко разочарование. Може би беше време да се прибирам. Така или иначе, бе настъпил моментът да се върна и да видя какво става с Идън. Каква пародия само. На първо място той най-вероятно лъжеше, че Джун го е помолила, защото, ако наистина толкова много искаше да се върна в столицата, тя…