— Нека Електорът ви отговори — рече той.
Серж отново потъна в мрачно мълчание, но не и преди да уловя самодоволните погледи, които си размениха сенаторите. В мен се надигна гняв. Всички те — сенаторите, президентът на Антарктида, дори собственият му кандидат-принцепс — се подиграваха на Андън по коварен начин. Прекъсваха го. Изтъкваха възрастта му. Погледнах към Андън, като мълчаливо ми се искаше той да се защити. Мариана кимна веднъж към него.
— Сър? — рече тя.
Почувствах се облекчена, когато Андън първо хвърли неодобрителен поглед на Серж, а след това вдигна брадичка и спокойно отговори:
— Да. Успяваме да ги удържим засега, но те са в покрайнините на столицата ни.
Президентът се наведе напред и опря лакти върху масата.
— Значи има вероятност вирусът вече да е проникнал на територията ви?
— Да — отговори Андън.
Президентът остана мълчалив за миг. Най-накрая попита:
— Какво точно искате?
— Нуждаем се от военна подкрепа — отвърна Андън. — Вашата армия е най-добрата в света. Помогнете ни да подсигурим границите си. Но преди всичко — помогнете ни да открием лекарство. Те ни предупредиха, че противоотровата е единственото нещо, което ще ги накара да отстъпят. А ние имаме нужда от време, за да се случи това.
Президентът присви устни и поклати веднъж глава.
— Не можем да ви осигурим военна подкрепа, финанси или провизии. Опасявам се, че сте ни твърде задлъжнели за това. Мога да ви предложа учените си, за да ви помогнат да откриете противоотрова срещу заразата. Но няма да изпратя войските си в зона, инфектирана с вируса. Твърде опасно е. — Когато видя изражението на Андън, погледът му стана по-суров. — Моля, информирайте ни своевременно за положението, защото се надявам не по-малко от вас да се намери решение на този проблем. Извинявам се, че не можем да ви окажем по-голяма подкрепа, Електор.
Андън се наведе над масата и притисна пръстите на двете си ръце едни към други.
— Какво мога да направя, за да ви убедя да ни помогнете, господин президент? — попита той.
Президентът се облегна назад в стола си и огледа Андън за секунда със замислено изражение. От това ме побиха студени тръпки. Той очакваше Андън да зададе този въпрос.
— Ще трябва да ми направите предложение, което да си струва да отделя време за него — най-сетне отговори той. — Нещо, което баща ви никога не ми е предлагал.
— И какво е то?
— Земя.
При тези думи сърцето ми болезнено се сви. Да им дадем земя. За да спасим страната си, трябваше да се продадем на друга нация. Усещането за това предложение бе толкова осквернително, колкото да продадем собствените си тела. Да дадем собствените си деца на някой непознат. Да откъснат парче от дома ни.
Погледнах Андън и се опитах да разчета емоциите зад сдържаната му външност.
Той дълго не откъсваше втренчения си поглед от президента. Дали мислеше какво би казал баща му в подобна ситуация? Чудеше ли се дали е добър лидер на своя народ? Най-накрая Андън се поклони, кимвайки с глава. Елегантен, дори когато бе смирен.
— Готов съм за преговори — тихо изрече той.
Президентът кимна веднъж. Видях тънката усмивка в крайчеца на устните му.
— Тогава ще преговаряме — отвърна той. — Ако откриете лекарство против вируса и се споразумеем за земята, то ви обещавам военна подкрепа. Дотогава светът ще трябва да се справя така, както ние правим при всяка пандемия.
— И какво означава това, сър? — попита Андън.
— Ще трябва да затворим пристанищата и границите ви, както и тези на колониите. Останалите нации ще бъдат информирани. Сигурен съм, че разбирате.
Андън мълчеше. Надявах се президентът да не види ужасеното изражение на лицето ми. Цялата република щеше да бъде поставена под карантина.
Дей
ДЖУН ТРЪГНА ЗА АНТАРКТИДА. Идън замина за Лос Анджелис с втората вълна от евакуирани. Ние останалите се прибрахме долу, в бункера, и слушахме, докато атаката на колониите продължаваше. Този път по звуците разбирахме, че битката не се развива добре. Понякога земята се разтрисаше толкова силно, че от тавана на подземния бункер се посипваше дъжд от прах върху нас и покриваше опашките от евакуирани със сивкава пепел, докато те бързо се качваха на чакащите влакове. Въртящите се светлини над тунела обагряха всички нас в червени искри. Чудех се как ли се справят в другите бункери из града. Евакуацията ставаше все по-бърза, като всеки влак тръгваше на кръгъл час и на негово място пристигаше нов. Кой знаеше колко дълго този тунел щеше да остане стабилен. От време на време виждах войници да изтикват граждани обратно в редицата, когато започваха да буйстват.