Намръщих се.
— Значи бие сте се върнали тук, защото искрено желаете да помогнете на републиката в тази война? Наистина искате да ни помогнете да се защитим? — Паскао отново кимна. — Защо не заявихте това, когато бяхме в стаята? Щеше да звучи доста благородно.
— Не, нямаше. — Паскао поклати глава. — Те нямаше да ни повярват. Патриотите, терористите, които взривяваха бойници на републиката при всяка удала им се възможност? Да, бе. Реших, че вместо това за нас ще е по-добре да използваме довода за помилване. Изглежда като по-реалистичен отговор за Електора ти и твоята малка кандидат-принцепс.
Останах смълчан. Когато Паскао видя, че се колебая, изтупа ръце и се изправи.
— Хайде да започваме — рече ми той. — Нямаме време за губене, особено с тази разразяваща се над главите ни градушка. — Паскао даде знак на останалите патриоти да се съберат и започна да разпределя индивидуалните им задачи. Аз се надигнах и приклекнах.
Тес си пое дълбоко въздух и когато отново улови погледа ми, проговори за първи път, откакто бяхме заедно в стаята.
— Съжалявам, Дей — тихо рече тя, за да не могат другите да чуят.
Замръзнах намясто и подпрях лакти върху присвитите си крака.
— Защо? — попитах. — Няма за какво да съжаляваш.
— Напротив. — Тес извърна очи. Кога бе пораснала толкова? Все още бе слаба и нежна, но очите й принадлежаха на някой по-възрастен, не ги помнех такива. — Не исках да те оставям и не исках да обвинявам Джун за всичко. Не мисля, че тя е лоша. Никога не съм вярвала истински в това. Просто бях толкова… ядосана.
Както винаги, лицето й ме привличаше по начина, по който го бях запомнил толкова отдавна, когато я видях за първи път да се роби из онзи контейнер. Искаше ми се да я прегърна, но се облегнах назад и изчаках, оставяйки я тя да вземе решението.
— Тес… — изрекох бавно, като се опитвах да открия най-добрия начин да изразя това, което чувствах. По дяволите, в миналото й бях казвал толкова много глупави неща. — Обичам те. Без значение какво ще се случи между нас.
Тес прегърна с ръце коленете си.
— Зная.
Преглътнах тежко и погледнах надолу.
— Но не те обичам по начина, по който ти би искала. Съжалявам, ако съм те оставил с погрешни впечатления. Не мисля, че някога съм се отнасял с теб толкова добре, колкото заслужаваш. — Сърцето ми болезнено се сви, когато думите излизаха от устата ми, сякаш й нанасях удари. — Така че недей да съжаляваш. Вината е моя, а не твоя.
Тес поклати глава.
— Зная, че не ме обичаш по този начин. Да не мислиш, че досега не съм го разбрала? — Нотка на горчивина се бе пропила в гласа й. — Но ти не знаеш какво чувствам аз към теб. Никой не знае.
Погледнах я равнодушно.
— Кажи ми тогава.
— Дей, за мен ти си повече от увлечение. — Веждите й се навъсиха, докато се опитваше да обясни. — Когато целият свят ми обърна гръб и ме остави да умра, ти ме взе със себе си. Ти беше единственият, на когото му пукаше какво ще стане с мен. Ти беше всичко. Всичко. Ти се превърна в моето единствено семейство — беше родителите, братята и прислужницата ми, единствен мой приятел и спътник, едновременно мой покровител и човек, който има нужда от закрила. Разбираш ли? Не те обичах по начина, по който може би си смятал, че го правя, макар че не мога да отрека, че и това е част от цялото. Това, което изпитвам, обаче е нещо по-голямо.
Отворих уста, за да кажа нещо, но не успях да изрека нито дума. Не знаех какво да кажа. Можех единствено да го разбера.
Тес въздъхна разтреперана.
— Така че, когато си помислих, че Джун може да те отнеме от мен, не знаех какво да правя. Чувствах се така, сякаш тя ми отнема всичко, което имаше значение за мен. Чувствах се, сякаш тя взима от теб всичко, което аз не можех да притежавам. — Тя сведе очи. — Ето, за това съжалявам. Съжалявам, защото ти не трябва да си всичко за мен. Имах теб, но бях забравила, че също така имам и себе си. — Тя спря, за да погледне към патриотите, които бяха потънали в дълбок разговор. — Това е ново чувство, нещо, с което все още свиквам.
И просто ей така ние отново бяхме деца. Видях двама ни във времената, когато бяхме по-малки, провесили крака от ръба на някакъв разнебитен небостъргач, наблюдавайки всяка вечер как слънцето потъва зад хоризонта на океана. Колко много неща бяхме преживели оттогава, докъде бяхме стигнали.
Пресегнах се, за да я перна по носа, точно както правех винаги. Тя за първи път ми се усмихна.
Нощта бе извървяла прехода до ранния час преди изгрева, а ситният дъжд и лапавицата най-после бяха спрели, оставяйки града да блести под лунната светлина. Сирената за евакуация все още отекваше от време на време, а джъмботроните продължаваха да излъчват зловещото червено предупреждение за търсене на прикритие, но бе настъпило кратко затишие в битката и небесата не бяха изпълнени с изтребители и експлозии. Предполагам, че и на двете страни им се налагаше да спрат, за да отпочинат или нещо такова. Разтърках очи, за да пропъдя умората, и се опитах да игнорирам главоболието — аз също можех да си почина малко.