— Няма да бъде лесно, нали знаеш — прошепна ми Паскао, докато двамата се оглеждахме в утрото. — Те вероятно ще бъдат нащрек за републикански войници.
Бяхме се покатерили най-отгоре на Бронята и наблюдавахме полето точно пред границите на града. Не че от външната страна на Бронята не живееха хора, но за разлика от Ел Ей, който представляваше просто едно голямо пространство от сгради, които направо се смесваха със съседните градове, населението на Денвър, което живееше извън безопасните предели на градските стени, бе разпръснато. Тук и там имаше разположени малки групи от сгради. Те изглеждаха пусти и аз се запитах дали републиката не бе забелязала в далечината подстъпите на колониите и не бе евакуирала хората си зад Бронята. Макар че въздушните кораби на колониите се бяха върнали в собствените си територии, за да презаредят с гориво, имаше оставена група изтребители сред полята, а окупираните зони бяха добре осветени от прожектори. Бях леко шокиран от това колко отблъскваща ми се струваше мисълта, че колониите щяха да ни превземат. Преди година щях да се радвам и да крещя с пълно гърло при точно такъв сценарий. Но сега просто чувах отново и отново мотото на колониите в главата си.
Свободната държава е държавата на корпорациите. Рекламите, които си спомнях от градовете им, ме караха да потрепервам.
Беше трудно да реша какво предпочитам наистина: да гледам как брат ми пораства под управлението на колониите, или да видя как отново бива отведен за експерименти от републиката.
— Да, ще бъдат нащрек — съгласих се. След това се извърнах от ръба на Бронята и започнах да слизам надолу по стената. По външния й край имаше накацали изтребители на републиката, обслужвани от персонал и в готовност. — Но ние не сме войници на републиката. Ако те могат да ни ударят с внезапна атака, същото можем да сторим и ние.
Двамата с Паскао бяхме облечени абсолютно еднакво — в черно от глава до пети, с маски на лицата. Ако не бе малката разлика във височината, не мисля, че някой можеше да ни различи.
— Вие двамата готови ли сте? — тихо попита по микрофона си Паскао нашите хакери.
Ако те бяха заели позиция, то това означаваше, че и Тес бе на поста си. Пази се.
Слязохме долу на земята и оставихме няколко войника на републиката да ни отведат до малък таен подземен проход. Той излизаше от външната страна на Бронята в опасна територия. Войниците ни кимнаха в знак на мълчаливо пожелание за успех, преди да се върнат обратно.
Погледнах към полето, където бяха кацнали изтребителите на колониите. Когато навърших петнадесет, подпалих ескадрила от десет чисто нови бойни изтребители F-472 на републиката в авиобаза „Бърбанк“ в Лос Анджелис. Това бе първата дяволия, която ме изстреля на върха на списъка с най-издирвани престъпници, и едно от престъпленията, които всъщност самата Джун ме бе накарала да си призная, когато ме бяха арестували. Успях да извърша злодеянието, като първо откраднах няколко галона силно запалим син нитроглид от авиобазите, след това излях течността в соплото и по опашката на изтребителите. В мига, в който запалиха двигателите, опашките им избухнаха в пламъци.
Споменът изникна съвсем ясно в съзнанието ми. Конструкцията на изтребителите на колониите изглеждаше различно, с техните странни, изнесени напред крила, но в крайна сметка те си оставаха просто машини. А и този път не работех сам. Имах подкрепата на републиката. По-важно — разполагах с техните експлозиви.
— Готов ли се да направиш своя ход? — прошепнах на Паскао. — У теб ли са бомбите?
— Мислиш, че ще забравя да взема бомби ли? Не съм толкова глупав. — Гласът на Паскао прозвуча подигравателно. — Дей — без никакви глупости този път. Разбра ли, хубавецо? Ако внезапно решиш, че искаш да действаш на своя глава, по-добре първо ме предупреди. Така поне ще имам време да те цапардосам по лицето.
Усмихнах й се.
— Да, сър.
Екипировката ни се сливаше със сенките. Промъквахме се безшумно напред, докато не излязохме от късия обхват, в който оръдията на Бронята можеха да ни предпазят по земя. Сега бяхме извън обсег и импровизираните летища на колониите изглеждаха близо. Войниците им стояха на пост в края на пистата. Недалеч имаше няколко реда танкове. Големите им въздушни кораби може и да не бяха тук, но беше адски сигурно, че разполагаха с достатъчно бойни машини, за да започнат нова битка.