И все пак не можех да обвинявам и Дей. Опитах се да се поставя на негово място. Републиката се опитва да ме убие, когато съм на десет, експериментират с мен, преди да успея да избягам. През следващите няколко години живея в най-свирепите гета на Лос Анджелис. Виждам как от републиката заразяват семейството ми, убиват майка ми, по-големия ми брат и ослепяват по-малкия с техните проектирани зарази. Заради експериментите на републиката аз умирам бавно. И сега, след всичките лъжи и жестокости, от републиката се обръщат към мен и ме молят за помощ. Молят ме да им позволя да експериментират отново с по-малкия ми брат опити, които не могат да гарантират пълната му безопасност. Как бих отговорила? Вероятно щях да откажа, точно както бе сторил и той. Вярно е, че моето собствено семейство беше пострадало и станало ужасяваща жертва в ръцете на републиката… но Дей от малък бе на стрелковата линия и гледаше как се случва всичко. Беше цяло чудо, че той въобще бе подкрепил Андън.
Двамата с Андън отпивахме от виното в рамките на четири минути и гледахме мълчаливо градските светлини.
— Завиждам на Дей, нали знаеш — рече той с обичайния си тих глас. — Завиждам, че той може да взема решенията със сърцето си. Всеки избор, който прави, е честен и хората го обичат заради това. Той може да си позволи да използва сърцето си. — Лицето му помръкна. — Но светът извън републиката е толкова по-сложен. Просто няма място за емоции, нали? Всички взаимоотношения на страната ни се държат в една крехка паяжина от дипломатически нишки и тези нишки ни пречат да си помогнем едни на други.
Гласът му звучеше някак отчаяно.
— На политическата сцена няма място за емоции — отвърнах и оставих чашата с вино. Не бях сигурна дали помагам, но думите така или иначе бяха произнесени. Дори не знаех дали вярвам в тях. — Когато емоциите се провалят, логиката ще ви спаси. Може да завиждате на Дей, но никога няма да бъдете като него и той няма да бъде като вас. Той не е Електорът на републиката. Той е момче, което защитава брат си. Вие сте политик. Трябва да вземате решения, които разбиват сърцето ви, от които ви боли и се чувствате измамен, които никой друг няма да разбере. Това е ваш дълг. — Още докато произнасях това обаче, усетих съмнението, което се прокрадваше дълбоко в ума ми, семената, които Дей бе посял.
Какъв е смисълът да бъдеш човек без емоции?
Очите на Андън бяха натежали от тъга. Той се прегърби и за момент го видях такъв, какъвто бе в действителност — млад владетел, застанал сам срещу огромна опозиция, опитващ се да носи бремето на страната върху плещите си, а Сенатът сътрудничеше само от страх.
— Понякога баща ми ми липсва — рече той. — Зная, че не трябва да признавам това, но е истина. Зная, че другата част от света го вижда като чудовище. — Той остави чашата си за вино на масичката, след което зарови глава в ръцете си и потърка лицето си.
Сърцето ми се късаше от болка заради него. Поне можех да скърбя за брат си, без да се страхувам от омразата на другите. Какво ли бе чувството да знаеш, че родителят, който някога си обичал, е отговорен за толкова злодейства?
— Не се чувствайте виновен за скръбта си — казах тихо. — Той все пак ви беше баща.
Погледът му се спря върху мен и сякаш притеглен от някаква невидима ръка той се наведе напред. Остана там, разколебан и раздвоен между желанието и здравия разум. Вече бе толкова близо, достатъчно, че ако се помръднех дори леко, устните ни щяха да се докоснат. Усетих лекото му дихание по кожата си, топлината от близостта му, тихата нежност на любовта му. В този миг се почувствах привлечена от него.
— Джун… — прошепна той. Очите му танцуваха по лицето ми.
И тогава докосна брадичката ми с едната си ръка, успя да ме убеди да се наведа напред и ме целуна.
Затворих очи. Трябваше да го спра, но не исках. Имаше нещо наелектризиращо в неприкритата страст на младия Електор на републиката, в начина, по който се наведе над мен, в копнежа му, който прозираше дори под неизменната му учтивост. В това как сърцето му се разтваряше само за мен. Как въпреки всичко, срещу което беше изправен, все още имаше сила да излиза всеки ден с вдигната глава и изпънат гръб. Как продължаваше да служи на страната си. Както го правехме всички ние. Поддадох се. Той се откъсна от устните ми и целуна бузата ми. После меката линия на челюстта точно под ухото ми. След това врата ми с най-мекото и доловимо докосване. Побиха ме тръпки. Усетих как той се въздържа и знаех, че това, което наистина искаше да направи, бе да вплете пръсти в косата ми и да потъне в мен.