Но не го направи. Знаеше също като мен, че това не беше истинско.
Трябва да спра. С болезнено усилие се откъснах. Изпитвах затруднение да си поема дъх.
— Съжалявам — прошепнах. — Не мога.
Андън засрамено погледна надолу. Но не бе изненадан. На фона на бледата светлина в стаята бузите му пламтяха в леко розов цвят и той прокара ръка през косата си.
— Не трябваше да правя това — измърмори Андън. В рамките на няколко неловки секунди останахме смълчани, докато накрая той не въздъхна и не се отдръпна назад. Леко отпуснах рамене, едновременно разочарована и успокоена. — Аз… зная колко дълбоки са чувствата ти към Дей. Наясно съм, че не мога да се надявам да си съпернича с това. — Той направи гримаса. — Беше неуместно от моя страна. Моите извинения, Джун.
Изпитах мимолетен копнеж да го целуна отново, да му кажа, че наистина ме е грижа и да изтрия от лицето му болката и срама, от които сърцето ми се натъжаваше. Но също така знаех, че не го обичам и не можех да го подвеждам по подобен начин. Разбирах, че истинската причина да стигнем толкова далеч е, че не можех да понеса мисълта да го отблъсна в най-ужасния за него миг. Желаех дълбоко в себе си… той да е някой друг. Истината ме изпълни с вина.
— Трябва да тръгвам — тъжно произнесох аз.
Андън се отдръпна още по-настрани от мен. Той изглеждаше по-самотен от всякога. Успя да се съвземе и почтително кимна. Мигът на слабост бе преминал и обичайната му учтивост взе връх. Както винаги, той прикри добре болката си. Изправи се и ми подаде ръка.
— Ще те изпратя обратно до стаята ти. Почини си — тръгваме си рано сутринта.
Аз също се изправих, но не поех ръката му.
— Всичко е наред. Ще се оправя сама.
Избягнах очите му — не исках да видя как всичко, което казвах, го нараняваше още повече. След това се обърнах към вратата и го оставих зад себе си.
Оли ме посрещна, махайки с опашка. След като го помилвах и погушках, реших да пробвам интернет портала в стаята си, докато той се сви близо до мен и бързо заспа. Потърсих информация за Андън, както и за баща му. Порталът в стаята ми бе опростена версия на онези, които използвах по-рано — към него нямаше прикрепени интерактивни текстури и полиизмерни звуци, но все пак беше много по-напреднала технология от всичко, което бях виждала в републиката. Спокойно направих подбор на резултатите. Повечето бяха монтажни снимки и пропагандни клипове, които разпознах — как правят портрет на Андън като малко момче, бившият Електор, застанал пред Андън на официални пресконференции и срещи. Изглежда, че дори международната общност разполага с малко информация за взаимоотношенията между баща и син. Но колкото по-дълбоко се ровех, толкова повече се натъквах на моменти, където имаше нещо удивително автентично.
Изгледах видео с Андън, когато е на четири и отдава чест със сериозна физиономия на детинското си личице, докато баща му търпеливо му показва какво да прави. Открих снимка на покойния Електор, който държи плачещия и изплашен Андън в ръцете си и му шепне нещо в ухото, напълно забравил за наобиколилата ги тълпа. Изгледах клип, в който той гневно издърпва чуждестранни вестници от ръцете на малкия си син, как стиска толкова силно ръцете на Андън, че кокалчетата на пръстите му побеляват. Натъкнах се на рядко интервю между бившия Електор и репортер от Африка, който го пита за какво най-много го е грижа в републиката.
— За сина ми — отговаря покойният Електор без колебание. Изражението му въобще не омеква, но тонът на гласа му леко се променя. — Синът ми винаги ще бъде всичко за мен, защото един ден той ще бъде всичко за републиката. — Той се спира за секунда, за да се усмихне на репортера. В усмивката му ми се стори, че забелязах един различен човек, който някога бе съществувал на този свят.
— Синът ми… той ми напомня за мен.
Първоначално бяхме планирали да се върнем в столицата на следващата сутрин… но новините дойдоха, точно когато се качвахме на самолета в Рос сити. Беше се случило по-рано от очакваното.
Денвър бе превзет от колониите.
Дей
— ДЕЙ. ПРИСТИГНАХМЕ.
Отворих замаяно очи, събуден от нежния глас на Тес. Тя ми се усмихваше. Нещо притискаше главата ми и когато се пресегнах да докосна косата си, осъзнах, че около челото ми е намотан бинт. Порязаната ми ръка също вече бе покрита с бели превръзки. Отне ми още една секунда, за да забележа, че седях в инвалиден стол.
— О, стига де — реагирах незабавно. — Този проклет инвалиден стол? — Умът ми беше замътен и замъглен, познатото усещане от въздействието на доза болкоуспокояващи. — Къде се намираме? Какво е станало с мен?