— Сигурно ще ти се наложи да се отбиеш в някоя болница, когато слезем от влака. Смятат, че цялата тази възбуда ти е повлияла зле. — Тес вървеше до мен, докато някакъв войник ме буташе покрай вагона. По-напред видях как Паскао и останалите патриоти слизат от влака. — Намираме се в Лос Анджелис. Прибрахме се у дома.
— Къде са Идън и Луси? — попитах. — Знаеш ли?
— Те вече са се настанили във временното ви жилище в Рубинения сектор — отвърна Тес. За секунда тя остана безмълвна.
— Предполагам, че сега скъпоценните сектори са твоят дом.
У дома. Смълчах се, докато слизахме от влака и се придвижихме по перона заедно с потока от войници. В Лос Анджелис както винаги бе топло, един типичен мъглив ден през есента, а жълтеникавата светлина ме накара да присвия очи. Чувствах инвалидната количка толкова чужда и дразнеща. Изпитах внезапна нужда да скоча от нея и да я изритам върху релсите. Аз съм паркур — не можеше да ме приковават в това смахнато нещо. Още една негативна реакция, този път отключена от суматохата? Изскърцах ядно със зъби, недоволен от това колко слаб бях станал. Пак си спомних прогнозата на лекаря. Месец, може би два. Честите повтарящи се пристъпи на тежък главобол определено бяха зачестили.
Войниците ми помогнаха да се кача в джипа. Преди да тръгнем, Тес се пресегна през отворения прозорец на колата и бързо ме прегърна. Внезапната й нежност ме изненада. Успях единствено да отвърна на прегръдката й, наслаждавайки се на краткия миг. Гледахме се втренчено, докато джипът най-сетне потегли от гарата и фигурата на Тес изчезна зад ъгъла. Но и след това продължих да се обръщам на седалката, за да я търся с поглед.
Спряхме на едно кръстовище. Докато чакахме група евакуирани да пресекат, огледах улиците в центъра на Лос Анджелис. Някои неща изглеждаха непроменени: колони от войници крещяха заповеди на недисциплинирани бегълци, други цивилни стояха отстрани и протестираха срещу наплива от новопристигнали, джъмботроните продължаваха да показват окуражителни съобщения за така наречените победи на републиката на бойния фронт и напомняха на хората: Не позволявайте на колониите да завладеят дома ви! Подкрепете каузата!
Разговорът ми с Идън се преповтори в ума ми.
Премигнах, след което огледах по-внимателно улиците. Този път сцените, които считах за познати, бяха кадри в различен контекст. Колоните от войници, които крещяха заповеди, всъщност раздаваха дажби на новите бегълци. На гражданите, които негодуваха срещу новодошлите, наистина им беше позволено да протестират — войниците ги наблюдаваха, но пистолетите им стояха прибрани на колана. А пропагандата на джъмботроните, кадри, които някога ми се бяха стрували толкова злокобни, сега изглеждаха като съобщения, изпълнени с оптимизъм, като програми, вдъхващи надежда в мрачни времена, отчаян опит да повдигнат духа на народа.
Недалеч от мястото, където спря джипът ни, видях тълпа от евакуирани деца, обградили млад войник. Той бе коленичил, за да е на нивото на погледите им, а в ръцете си държеше някаква кукла, която използваше, за да разкаже на децата приказка. Свалих прозореца си. Гласът му беше ясен и оптимистичен. От време на време децата се смееха, като страхът и объркването им за миг бяха забравени. Наблизо родителите гледаха с лица, които бяха едновременно изморени и признателни.
Народът и републиката… действаха заедно.
Намръщих се при тази непозната мисъл. Нямаше съмнение, че републиката бе причинила някои ужасни неща на всички нас, че може би все още извършваше тези неща. Но… може би съм виждал това, което исках да видя. Може би сега, когато старият Електор си бе отишъл, войниците на републиката също бяха започнали да захвърлят маските си. Може би те наистина следваха примера на Андън.
Джипът първо ме отведе до апартамента, където бе отседнал Идън. Той се втурна да ме посрещне, когато спряхме, вече беше напълно забравил колко нещастен се чувстваше при последния ни спор.
— Казаха, че там си създал една камара неприятности — рече той, докато двамата с Луси се настаняваха при мен в джипа. Върху лицето му се изписа неодобрително изражение: — Никога повече недей да ме плашиш така.
Усмихнах се иронично и разроших косата му.
— Сега знаеш какво мисля за твоето решение.
Когато се озовахме пред централната болница на Лос Анджелис, слуховете за пристигането ни се бяха разпространили като опустошителен огън и огромна тълпа очакваше джипа ми. Хората крещяха, плачеха и скандираха — бяха нужни два патрула с войници, които да освободят достатъчно място за придвижване, за да успеят да ни съпроводят в болницата. Гледах вцепенено хората, докато минавах. Много от тях имаха алени кичури в косите си, докато други държаха табели. Скандираха едно и също нещо.