СПАСИ НИ.
Извърнах нервно глава. Всички бяха видели и чули какво бяхме сторили с патриотите в Денвър. Но аз не бях някакъв непобедим супервойник — бях умиращо момче, което щеше да кисне в болницата, докато врагът превземаше страната ни.
Идън се надвеси над ръчките на инвалидната ми количка. Макар да не промълви и дума, ми трябваше само един поглед, за да разбера точно какви мисли му минават през главата. Усетих как ме побиват тръпки на ужас.
Мога да ги спася — мислеше си малкото ми братче. — Остави ме да ги спася.
Щом влязохме в болницата, войниците залостиха вратите и ме закараха до стаите на третия етаж. Там Идън изчака отвън, докато лекарите завързаха куп метални електроди и жици по мен. Направиха ми мозъчен скенер. Накрая ме оставиха да си почина. През цялата тази процедура главата ми туптеше непрекъснато понякога толкова силно, че имах чувството, че се движа, макар да лежах на легло. Дойдоха медицински сестри и ми сложиха някаква инжекция. Няколко часа по-късно, когато имах достатъчно сила да се изправя и седна, двама лекари пристигнаха, за да ме видят.
— Какво има? — попитах, преди да успеят да проговорят. — Три дни ли ми остават? Как стоят нещата?
— Не се притеснявайте — увери ме единият, който бе по-младият и неопитен от двамата. — Все още имате няколко месеца. Прогнозата не се е променила.
— О — отвърнах. Е, това беше успокояващо.
По-възрастният лекар неловко се почеса по брадата.
— Все още можете да се движите и да извършвате нормални дейности… каквито и да са те — измърмори той, — но не се напрягайте. Колкото до лечението ви… — Тук той се спря, след което впери поглед в мен през горния край на очилата си. — Ще опитаме още няколко по-радикални лекарства — продължи лекарят с неловко изражение. — Но нека бъда ясен, Дей — нашият най-голям враг е времето. Борим се упорито да ви подготвим за една много рискована операция, но времето, което е нужно лекарството да подейства, може да се окаже по-дълго от това, което ви остава. Това е всичко, което можем да направим.
— Ние какво можем да направим? — попитах.
Лекарите кимнаха към капещата течност от системата, която висеше до мен.
— Ако успеете да оцелеете през пълния курс на медикаментозното лечение, може да сте готов за операция след няколко месеца, считано от този момент.
Сведох глава. Оставаха ли ми няколко месеца?
— Значи — измърморих, — може да съм мъртъв, когато дойде времето за операция. Или вече да я няма републиката.
При тази последна забележка лицето на доктора стана бяло като платно. Той не отвърна, но нямаше нужда да го прави. Нищо чудно, че останалите лекари ме бяха предупредили да свърша всичките си дела. Дори и при най-благоприятните обстоятелства можеше да не успея да се преборя навреме. Но бе възможно да остана жив достатъчно дълго, за да видя как превземат републиката. От тази мисъл ме побиха тръпки.
Единствената възможност от Антарктида да ни помогнат бе, ако им дадем доказателство за лекарство срещу заразата, да им да дадем причина да съберат войските си, за да спрат нашествието на колониите. А единственият начин да направим това бе да позволя на Идън да приеме искането на републиката.
Лекарството ме упои и измина един цял ден, преди да се свестя. Когато докторите не бяха при мен, упражнявах краката си, като правех кратки разходки из стаята. Чувствах се достатъчно силен, за да се движа без инвалидна количка. Все пак се препъвах, когато се опитвах да се напрегна до краен предел, и подскачах от единия край на стаята до другия. Не се получаваше. Въздъхнах разочаровано и се върнах обратно в леглото. Очите ми се преместиха към екрана на стената, където вървеше репортаж от Денвър. Стана ми ясно, че от републиката внимават какво и колко точно показват. Бях видял с очите си как изглеждаха нещата, когато войските на колониите започнаха да нахлуват, но на екрана показваха само далечни изстрели по града. Зрителят можеше да види единствено пушека, който се издигаше от няколко сгради, и зловещата редица от въздушните кораби на колониите, кръжащи близо до Бронята. След това кадрите се смениха, показвайки републикански изтребители на летището, готови да влязат в бой. По изключение бях доволен, че пропагандата бе намясто. Просто нямаше смисъл да плашим до смърт цялата страна. По-добре да се покаже, че републиката се съпротивлява.