Не можех да спра да мисля за безжизненото лице на Франки. Или за това как главата на Томас отскочи назад, когато войниците от колониите го застреляха. Потреперих, докато сцената се преповтаряше в ума ми. Изчаках мълчаливо още половин час и гледах как кадрите на екрана се смениха и от битката в Денвър преминаха към заглавия за това как съм помогнал да забавим нахлуващите войски на колониите. Сега имаше още повече хора по улиците с техните алени кичури и ръчно направени табели. Те наистина смятаха, че мога сам да променя нещата. Прокарах ръка през лицето си. Те не разбираха, че бях просто едно момче — че никога не съм искал да се замеся толкова дълбоко във всичко това. Без патриотите, Джун или Андън, нямаше да сторя нищо. Сам бях безполезен.
Внезапно чух статичен шум в слушалката си — входящо обаждане. Подскочих. След това се обади непознат мъжки глас:
— Господин Уинг — рече мъжът. — Предполагам, че това сте бие?
Намръщих се.
— Кой е?
— Господин Уинг — рече мъжът с някакво неестествено вълнение, от което ме побиха студени тръпки. — Обажда се канцлерът на колониите. Радвам се да се запознаем.
Канцлерът? Преглътнах с усилие. Да, бе.
— Това някаква шега ли е? — попитах сопнато. — Някое хакерче ли…
— Хайде сега. Нима някой може да си прави такива шеги?
Не знаех, че колониите имат достъп до радиовръзката ни и можеха да осъществяват подобни разговори. Намръщих се, след което сниших глас.
— Как успяхте да се включите? — Нима колониите бяха удържали победа в Денвър? Нима градът вече е паднал, веднага след като приключихме с евакуацията?
— Имам своите начини — отвърна мъжът с адски спокоен глас. — Някои от хората ви дезертират при нас. Не мога да кажа, че ги виня.
Някой от републиката сигурно осведомяваше колониите и това им позволяваше да използват по подобен начин информационните ни потоци. Внезапно мислите ми трескаво се върнаха към задачата, която бях изпълнил заедно с патриотите и към това как колониите бяха застреляли Томас в главата — картината ме разтърси целия и се заставих да прогоня образа. Командир Джеймсън.
— Надявам се, че не ви безпокоя — заяви канцлерът, преди да успея да отговоря, — като се вземе предвид състоянието ви и други неща. И съм сигурен, че се чувствате изморен след малката ви лудория в Денвър. Трябва да кажа, че съм впечатлен.
Не отговорих. Чудех се какво друго знаеше той — дали имаше информация в коя болница се намирам… или още по-лошо, местоположението на новия ни апартамент, където бе отседнал Идън?
— Какво искате? — най-сетне прошепнах.
Практически можех да доловя по слушалката как канцлерът се усмихна.
— Не бих искал да ви губя времето, затова нека да стигнем до същината на този разговор. Осъзнавам, че настоящият Електор на републиката е този младеж Андън Ставрополос. — Тонът му беше снизходителен. — Но хайде сега, и двамата знаем кой наистина управлява страната ви. И това сте вие. Хората ви обичат, Дей. Когато първоначално войските ми влязоха в Денвър, знаете ли какво ми казаха? „Цивилните са залепили по стените постери на Дей. Искат отново да го видят по екраните“. Тези хора упорстват и не искат да оказват съдействие на хората ми и е удивително трудно да ги накараме да ни сътрудничат.
Гневът ми бавно се разпалваше.
— Оставете гражданите на мира — изрекох през стиснати зъби. — Те не са ви молили да нахълтвате в домовете им.
— Но вие забравяте — възрази канцлерът с увещаващ глас, — че вашата република прави същото с тях от десетилетия — не го ли сториха и с вашето собствено семейство? Ние завладяваме републиката заради това, което те ни причиниха. Заради вируса, който са разпространили през границата. На кого точно сте предан и защо? И — нека преминем на ти — осъзнаваш ли, момчето ми, колко невероятна е позицията ти предвид твоята възраст, как пръстът ти е напипал пулса на тази нация? Колко много власт притежаваш…
— Какво искате да кажете, господин канцлер?
— Зная, че умираш. Знам също, че имаш по-малък брат и искаш да го видиш да пораства.
— Ако отново споменете Идън, този разговор приключва.
— Много добре. Просто ме изслушай. В колониите корпорация „Медитек“ ръководи всичките ни болници и лечения и аз мога да ти гарантирам, че те ще свършат много по-добра работа, за да ти помогнат, отколкото всичко, което може да ти предложи републиката. Така че ето каква е сделката. Можеш бавно да обезценяваш малкото ти останал живот, да останеш верен на страна, която не е предана към теб… или можеш да направиш нещо за нас. Можеш публично да помолиш народа на републиката да се подчини на колониите и да помогнеш на тази страна да има по-добро управление. Ще получиш лечение в качествена институция. Няма ли да бъде чудесно? Със сигурност заслужаваш повече, отколкото получаваш.