В гърдите ми се надигна презрителен смях.
— Да, точно така. Очаквате да ви повярвам ли?
— Виж сега — рече канцлерът, като се опита гласът му да прозвучи развеселено, но този път усетих нещо мрачно в думите му. — Разбирам, че това е един несъстоятелен довод. Ако избереш да се бориш за републиката, ще уважа решението ти. Единствено се надявам, че на теб и брат ти ще се случат най-хубавите неща, дори и след като се установим твърдо в републиката. Но аз съм бизнесмен, Дей, и обичам да имам резервен план в главата си. Така че, вместо това, нека те попитам. — Той замълча за секунда. — Кандидат-принцепсът Джун Ипарис. Ти обичаш ли я?
Ледена хватка стегна гърдите ми.
— Защо?
— Ами — канцлерът промени тона и гласът му прозвуча мрачно — трябва да видиш ситуацията от моята гледна точка
— спокойно обясни той. — С това темпо колониите неминуемо ще спечелят. Госпожица Ипарис заема централно място в тази управляваща върхушка. Виж сега, синко, искам да си помислиш по въпроса. Какво смяташ, че се случва с правителството, което губи войната?
Ръцете ми се разтрепериха. Това бе мисъл, която се мярваше в тъмните ниши на съзнанието ми, нещо, за което се опитвах да не се сещам. Досега.
— Заплашвате ли я? — прошепнах.
Канцлерът изцъка неодобрително с език заради тона ми.
— Аз просто съм благоразумен. Какво мислиш, че ще се случи с нея, щом обявим победата си? Наистина ли смяташ, че ще оставим живо едно момиче, което е на път да стане лидер на републиканския Сенат? Така процедират всички цивилизовани нации, Дей, от векове. От хилядолетия. В крайна сметка съм сигурен, че вашият Електор е екзекутирал тези, които са му се противопоставяли. Нали? — Останах безмълвен. — Госпожица Ипарис заедно с Електора и неговият Сенат ще бъдат съдени и екзекутирани. Това се случва със загубилото войната правителство, Дей. — Гласът му стана сериозен. — Ако не ни съдействащ, може да ти се наложи да живееш с кръвта им по ръцете си. Но ако ни сътрудничиш, може да намеря начин да ги помилвам за техните военни престъпления. И още нещо — добави той, — ще разполагаш с всички удобства за качествен живот. Няма нужда да се притесняваш за безопасността на семейството си никога повече. Няма да се притесняваш също и за хората на републиката. Те си нямат понятие кое е добро за тях — обикновените хора никога не знаят какво е добро за тях. Но ти и аз знаем, нали? Наясно си, че на тях ще им е по-добре без управлението на републиката. Понякога те просто не разбират своя избор — имат нужда някой да вземе решенията им вместо тях. В крайна сметка, ти самият избра да манипулираш хората, когато поиска от тях да приемат вашия нов Електор. Прав ли съм?
Съдени и екзекутирани. Джун, обречена на смърт. Да се страхувам от възможността бе едно, но да чуя как произнасят думите и след това да ги използват, за да ме изнудват — съвсем друго. Умът ми работеше бясно, търсейки начин те да успеят да избягат, да намерят убежище в друга страна. Може би жителите на Антарктида биха позволили на Джун и другите да останат зад граница и да запазят живота им, в случай че колониите превземат страната. Трябваше да има начин. Но… какво щеше да се случи с останалите? Какво щеше да попречи на колониите да наранят брат ми?
— Откъде да знам, че ще удържите на думата си? — успях най-сетне да изрека с дрезгав глас.
— За да ти докажа, че съм искрен, ти обещавам, че колониите прекратяват атаките си, считано от тази сутрин, и няма да ги подновяваме през следващите три дни. Ако приемеш предложението ми, ще гарантираш безопасността на хората в републиката… и на тези, които обичаш. Така че изборът е твой. — Канцлерът леко се засмя. — И ти препоръчвам да не споделяш с никого за разговора ни.
— Ще си помисля — прошепнах.
— Чудесно! — Гласът на канцлера прозвуча развеселено. — Както казах — колкото се може по-скоро. След три дни ще очаквам да се свържеш с мен относно публичното ти обръщение към републиката. Това може да бъде началото на много ползотворни взаимоотношения. Времето е от съществено значение — зная, че разбираш това по-добре от всеки.
С това разговорът приключи. Тишината бе проглушителна. Аз останах така известно време, все още потопен в разговора, като се опитвах да вникна в него. Безкрайни мисли препускаха в съзнанието ми… Идън, Джун, републиката, Електора. Кръвта им по твоите ръце. Разочарованието и страхът се надигаха в гърдите ми и приливната вълна заплашваше да ме удави. Канцлерът беше находчив, трябваше да му го призная — знаеше точно какви са моите слабости и щеше да се опита да ги използва за своя изгода. Но аз също имах своите козове. Трябваше да предупредя Джун и се налагаше да го направя без много шум. Ако колониите разберяха, че съм проговорил, вместо да си държа устата затворена, както ми бе наредил канцлерът, то кой знае до какви хитрости щяха да прибегнат. Но може би имаше шанс да използваме това в наша полза. Виеше ми се свят. Може би имаше шанс да излъжем канцлера в неговата собствена игра.