Внезапно един писък отекна в коридора и всеки косъм по кожата ми настръхна. Обърнах глава по посока на звука. Водеха някого против волята му — който и да беше, със сигурност се съпротивляваше адски много.
— Не съм заразена — протестираше гласът. Той стана по-силен, докато не стигна точно пред вратата ми, след което заглъхна заедно със звуците на колелцата на медицинска носилка, когато продължи по-надолу по коридора. Разпознах гласа веднага. — Направете тестовете си отново. Не съм заразена.
Макар че не знаех какво точно се случва, мигновено бях сигурен в едно — болестта, която се разпространяваше в колониите, имаше нова жертва.
Тес.
Джун
ЗА ПРЪВ ПЪТ В ИСТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКАТА нямаше столица, в която да кацнем.
Приземихме се на едно летище на южния край на университета „Дрейк“ в 16:00 часа, на не повече от четиристотин метра от мястото, където посещавах часове по история на републиката. Следобедът беше смущаващо слънчев. Наистина ли бе изминало по-малко от година, откакто всичко се бе случило? Докато излизахме от самолета и изчакахме да разтоварят багажа ни, аз се огледах в мрачен унес. Кампусът, навяващ ми едновременно носталгия и странно усещане, бе по-пуст, отколкото си го спомнях — чух, че много от студентите от последния курс завършили по-рано, за да могат да бъдат изпратени на бойния фронт, където да се сражават за оцеляването на републиката. Вървях безмълвна през улиците на кампуса на няколко крачки зад Андън, докато Мариана и Серж не спираха да приказват със своя иначе мълчалив Електор, което беше в природата им на сенатори. Оли стоеше близо до мен с настръхнала козина на врата. Централният вътрешен двор на „Дрейк“, обикновено изпълнен с преминаващи студенти, сега се беше превърнал в дом за групи от бежанци, доведени от Денвър и съседните градове. Непозната и мрачна гледка.
Когато стигнахме до колоната от джипове, които ни чакаха, и тръгнахме на път, минавайки през сектор „Батала“, забелязах различни неща, които се бяха променили из Ел Ей. Бяха изникнали евакуационни центрове между секторите „Батала“ и „Блуридж“, където военните постройки отстъпваха на жилищните небостъргачи, а много от по-старите и наполовина изоставени сгради из този бедняшки квартал бяха набързо превърнати в евакуационни центрове. Огромни тълпи от дрипави денвърски бежанци се бяха струпали пред входовете и всички се надяваха да имат достатъчно късмет, за да бъдат разпределени в стая. Беше ми нужен само един поглед, за да разбера, че всички хора, които чакаха тук, естествено, бяха от бедняшките сектори на Денвър.
— Къде подслоняваме семействата от висшата класа? — попитах Андън. — Убедена съм, че е в скъпоценните сектори, нали? — Беше ми трудно да кажа нещо подобно, без да се долови острият ми тон.
Андън не изглеждаше доволен, но отговори спокойно.
— В Рубинения. Ти, Мариана и Серж ще имате апартаменти там. — Той успя да разчете изражението ми. — Зная какво си мислиш. Но не мога да си позволя богатите фамилии да се опълчат срещу мен, затова че съм ги настанил в евакуационни центрове в бедняшките сектори. Уговорил съм да бъдат отпуснати няколко свободни парцела в Рубинения за бедните — те ще бъдат разпределени на лотариен принцип.
Не отговорих, просто защото нямаше какво да оспорвам. Какво можеше да се направи в тази ситуация? Не бе възможно Андън да изкорени цялата инфраструктура на страната в рамките на една година. Докато продължавах да гледам през прозореца, една постоянно растяща група от протестиращи се събираше покрай охраняваната бежанска зона. ПРЕМЕСТЕТЕ СЕ В ПРЕДГРАДИЯТА! Един от надписите гласеше: ДРЪЖТЕ ГИ ПОД КАРАНТИНА!
От гледката ме побиха тръпки. Не изглеждаше толкова различно от това, което се бе случило в ранните години на републиката, когато Западът протестира срещу хората, които бягаха от изток.
Известно време пътувахме, без да си кажем нищо. Тогава внезапно Андън притисна ръка към ухото си и даде знак на шофьора.