— Какво правим тук? — попитах.
— Дей е вътре — отвърна Андън. Гласът му пресекна леко, когато изговаряше името на Дей.
— Защо?
Андън не ме погледна. Не изглеждаше склонен да обсъжда въпроса.
— Загубил е съзнание по време на евакуацията към Ел Ей — обясни той. — Поредицата от експлозии, които използвахме, за да съборим подземните тунели, очевидно са отключили едно от тежките му главоболия. Лекарите започнаха следващата фаза на лечение. — Андън спря и ме погледна мрачно. — Има и друга причина, поради която сме тук. Но ще я видиш сама.
Джипът спря. Излязох и изчаках Андън. Чувството на страх бавно се промъкваше в мен. Ами ако болестта на Дей се беше влошила? Ако нямаше шанс да оцелее? Затова ли беше тук? Нямаше причина кракът на Дей отново да стъпва в тази сграда, освен ако не бе принуден да го направи, след всичко, през което мина заради тази болница.
Двамата с Андън се запътихме към лечебното заведение, а войниците вървяха от двете ни страни. Качихме са на четвъртия етаж, където един от пазачите ни пусна да влезем, прокарвайки карта през електронен четец, и ние пристъпихме в лабораторията на централната болница. Напрегнатото усещане в стомаха ми само се усили, докато продължавахме да вървим.
Най-накрая се спряхме пред по-малко на брой стаи, които бяха наредени от едната страна на главния етаж на лабораторията. Когато преминахме през една от тези врати, видях Дей. Той стоеше пред някаква стая със стъклени стени, пушеше една от своите сини цигари и наблюдаваше как лабораторни техници, облечени в защитни костюми, преглеждат някого. Това, което спря дъха ми обаче, бе, че той се бе отпуснал върху чифт патерици. Откога беше тук? Изглеждаше изтощен, блед и резервиран. Запитах се какви ли нови лекарства лекарите му дават. Мисълта бе внезапна, пронизващо напомняне за чезнещия живот на Дей, малкото секунди, които му оставаха и бавно се изнизваха.
До него бяха застанали няколко лабораторни техници с бели работни комбинезони и защитни очила, окачени на вратовете им, и всеки от тях наблюдаваше стаята и вписваше нещо в бележника си. На няколко метра разстояние Паскао бе потънал в дълбок разговор с останалите патриоти. Бяха оставили Дей сам.
— Дей? — извиках, когато приближихме.
Той погледна към мен — десетина емоции преминаха през погледа му, от някои от тях бузите ми пламнаха. След това забеляза Андън. Успя да се поклони хладно на Електора, после отново съсредоточи вниманието си към пациента от другата страна на стъклото. Тес.
— Какво става тук? — попитах Дей.
Той дръпна още веднъж от цигарата си и сведе очи.
— Не ме пускат да вляза. Смятат, че е заразена от новата болест — обясни той. Гласът му бе тих, но долових потиснат гняв и разочарование. — Вече направиха тестове на мен и останалите патриоти. Единствено Тес е заразена.
Тес плесна ръцете на един от лабораторните техници, след което залитна назад, сякаш имаше проблем с равновесието. По челото й беше избила пот и се спускаше надолу по врата й. По бялото на очите й имаше болнав жълтеникав оттенък и когато погледнах по-внимателно, осъзнах, че тя присвива очи в опит да види всичко около себе си — нещо, което ми напомни за нейното късогледство, начина, по който присвиваше очи по улиците на Езерния. Ръцете й трепереха. Преглътнах тежко при тази гледка. Патриотите не са били изложени дълго в контакт с войници от колониите, но очевидно е било достатъчно, за да се зарази една от тях. Също така вероятността колониите нарочно да разпространяват заразата към нас беше доста реална сега, когато се намираха на територията ни. Вътрешностите ми изстинаха, когато си спомних един ред от старите дневници на Метиъс: Един ден ще създадем вирус, който никой няма да може да спре. И това можеше да доведе до краха на цялата република.
Една от лабораторните техници се обърна към мен и бързо ми обясни.
— Вирусът прилича на мутация на една от последните ни експериментални зарази — заяви тя и хвърли нервен поглед към Дей (сигурно я беше скастрил за това по-рано), преди да продължи: — Доколкото можем да преценим от статистиката, която колониите разпространиха, изглежда, вирусът засяга малък брой сред възрастните в добро здравословно състояние, но когато инфектира някого, болестта се развива бързо и смъртността е много висока. От момента на заразяването до настъпването на смъртта наблюдаваме времеви период от около седмица. — Лабораторният техник мигновено се обърна към Тес, която бе от другата страна на стъклото. — Тя има някои ранни симптоми — треска, виене на свят, жълтеница и белега, който сочи към един от произведените от нас вируси — временна или вероятно постоянна слепота.