До мен Дей стисна патериците си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Познавайки го, се питах дали вече не се бе сбил няколко пъти с лабораторните техници, за да се опита със сила да влезе и да я види, или пък им бе крещял да я оставят на мира. Знаех, че сега сигурно си представяше Идън с неговите розови, полуслепи очи и в този миг дълбока омраза към предишната република изпълни гърдите ми. Баща ми беше работил зад онези врати на експерименталните лаборатории. Той се беше опитал да напусне, веднага щом бе открил какво всъщност правеха с всички онези местни зарази в Ел Ей, и в резултат от това бе пожертвал живота си. Наистина ли сега тази страна стоеше зад нас? Възможно ли беше нашата репутация да се промени в очите на външния свят или в тези на колониите?
— Тя се опита да спаси Франки — прошепна Дей, без да откъсва очи от Тес. — Успя да се върне обратно в Бронята веднага след нас. Мислех, че Томас ще я убие. — Гласът му се изпълни с горчивина. — Но може би вече е била белязана от смъртта.
— Томас — прошепнах.
— Томас е мъртъв — промълви той. — Когато двамата с Паскао бягахме към Бронята, го видях как се изправи сам срещу войниците на колониите. Не спря да бълва огън по тях, докато не го застреляха в главата. — Той потрепна при това финално изречение.
Томас беше мъртъв.
Примигнах два пъти, внезапно скована от глава до пети. Не трябваше да бъда шокирана. Защо бях шокирана? Бях подготвена за това. Войникът, който прободе брат ми право в сърцето, който застреля майката на Дей… си беше отишъл. И разбира се, че трябваше да умре по такъв начин — защитавайки републиката докрай, непоколебим в своята безумна преданост към държавата, която вече му бе обърнала гръб. Също така разбрах веднага и защо това бе развълнувало Дей толкова силно. Застрелян в главата. Новината ме накара да се почувствам потисната. Изтощена. Скована. Раменете ми се отпуснаха.
— Така е най-добре — най-сетне прошепнах през буцата, заседнала в гърлото ми. През съзнанието ми преминаха спомени за Метиъс и това, което Томас ми бе разказал за последната вечер от живота на брат ми. Заставих мислите си да се върнат обратно към Тес. Към живите и тези, които все още имаха значение. — Тес ще се оправи — заявих. Думите ми прозвучаха неубедително. — Просто трябва да намерим начин.
Лабораторните техници в стъклената стая забиха дълга игла в дясната ръка на Тес, а после в лявата. Тя изхлипа задавено. Дей откъсна очи от случващото се, премести ръка върху патериците си и се отправи към нас. Докато минаваше покрай мен, ми прошепна:
— Тази вечер. — След което ни остави зад гърба си и се отправи надолу по коридора.
Мълчаливо го гледах как си тръгва. Андън въздъхна, погледна тъжно Тес и се присъедини към останалите лабораторни техници.
— Сигурни ли сте, че Дей не е заразен? — попита той жената, която ни бе дала информация за вируса. Тя потвърди, а Андън й кимна одобрително. — Искам незабавно да направите повторни тестове на всички наши войници. — Той се обърна към един от сенаторите. — След това искам веднага да се изпрати съобщение до канцлера на колониите, както и до главния изпълнителен директор на „Дескон“. Да видим дали дипломацията ще даде някакъв резултат.
Най-накрая Андън ми хвърли продължителен поглед.
— Зная, че нямам право да искам това от теб — рече той. — Но ако намериш сили да помолиш отново Дей за брат му, ще ти бъда благодарен. Може все още да има надежда за преговори с Антарктида.
19:30 часа.
Рубинен сектор.
22 °C.
Небостъргачът, в който бях отседнала, бе само на няколко пресечки от мястото, където живеехме двамата с Метиъс. Когато джипът, на който се возех, го приближи, погледнах надолу по улицата и се опитах да зърна за миг стария ми жилищен комплекс. Дори и Рубиненият сектор вече бе ограден с полицейски кордон, който указваше кои зони са за евакуираните, а по улиците имаше строени войници. Чудех се къде ли е отседнал Андън сред цялата тази бъркотия — вероятно някъде в сектор „Батала“. Определено тази нощ щеше да остане буден до късно. Преди да тръгна към определения за мен апартамент, той ме беше дръпнал настрана в коридора на лабораторията. Очите му несъзнателно се бяха стрелнали към устните ми и пак се вдигнаха нагоре. Знаех, че не бе забравил за краткия миг, който споделихме в Рос сити, както и за казаните след това думи. Зная колко са дълбоки чувствата ти към Дей.
— Джун — рече той след неловката пауза. — Утре сутрин имаме среща със Сената, за да обсъдим какви ще бъдат следващите ни стъпки. Исках да те предупредя, че това ще бъде съвещание, на което всеки кандидат-принцепс ще трябва да каже няколко думи пред събранието. Така имате възможност да добиете представа какво трябва да прави всеки един от вас, ако стане официалният принцепс — но трябва да знаеш, че нещата могат да се разгорещят. — Той се усмихна леко. — Войната ни е изнервила до краен предел, най-меко казано.