Исках да му кажа, че предпочитам да не участвам. Още една среща със сенаторите — още едно четиричасово заседание, прекарано в слушане на четиридесет изказвания на хора, които се бореха за превъзходство един над друг и всички се опитваха или да убедят Андън да застане на тяхна страна, или да го изложат пред останалите. Без съмнение Мариана и Серж щяха да водят дебатите, за да видят кой от тях може да бъде по-добрият кандидат-принцепс. Самата идея изцеждаше и малкото ми останала сила. Но в същото време мисълта да оставя Андън да носи бремето сам в стая, пълна с хора, които бяха толкова студени и резервирани, бе направо непоносима. Затова се усмихнах и му се поклоних като добър кандидат-принцепс.
— Ще бъда там — отвърнах.
Сега джипът се доближи до жилищния комплекс, където трябваше да отседна, и спря, а аз пропъдих спомена. Слязох от джипа заедно с Оли, а след това наблюдавах как превозното средство завива зад ъгъла, докато не изчезна напълно от поглед. Влязох в небостъргача.
Първоначално планирах да се отбия до стаята на Дей, веднага след като се настаня в моята, за да разбера какво иска да каже той със своя коментар за тази вечер. Но когато стигнах до коридора си, видях, че няма да се наложи.
Дей се беше разположил пред вратата ми, седнал прегърбен до стената, като разсеяно пушеше синя цигара. Патериците му лежаха лениво до него. Макар да не се движеше, някои дребни детайли в поведението му — дързост, небрежност, непокорство — все още изпъкваха и за миг си спомних момента, когато го срещнах за пръв път из улиците с неговите светлосини очи, мълниеносни движения и буйна руса коса. Този носталгичен образ бе толкова приятен, че внезапно почувствах как очите ми се насълзиха. Поех си дълбоко въздух и с помощта на волята си успях да не се разплача.
Дей се изправи на крака, когато ме видя в края на коридора.
— Джун — обърна се той към мен, когато се приближих. Оли изприпка, за да го поздрави и той го помилва по главата. Все още изглеждаше изтощен, но успя да ми хвърли изкривена, макар и тъжна усмивка. Без патериците се олюляваше на краката си. Очите му бяха изпълнени със страдание, а аз знаех, че то е породено от по-ранната ни среща в лабораторията. — От изражението на лицето ти мога да предположа, че хората в Антарктида не са били много услужливи.
Поклатих глава, след което отключих и го поканих да влезе.
— Не особено — отвърнах, когато затворих вратата след себе си. Очите ми инстинктивно огледаха стаята и запомниха разположението. Приличаше прекалено много на стария ми дом, за да се чувствам комфортно. — Свързали са се с Обединените нации относно заразата. Ще спрат транспортната търговия по всичките ни пристанища. Без внос и износ — без подкрепа и провизии. Вече всички сме под карантина. Обясниха ни, че могат да ни помогнат, само след като им покажем доказателство, че сме намерили лечение или ако Андън им отстъпи малко земя от републиката като заплащане. Дотогава няма да изпратят войска. Зная само, че в момента следят отблизо ситуацията ни.
Дей не каза нищо. Вместо това се отдалечи и застана на балкона на стаята. Облегна се на парапета. Сложих вода и храна на Оли и отидох при него. Слънцето бе залязло преди известно време, но от блясъка на градските светлини виждахме ниско спуснатите облаци, които закриваха звездите и забулваха небето в сиво-черни нюанси. Забелязах колко здраво се бе облегнал на парапета Дей, за да се подкрепя, и се почувствах изкушена да го попитам как се чувства. Но изражението на лицето му ме спря. Вероятно не искаше да говори по въпроса.
— Така значи — рече той, след като отново си дръпна от цигарата. Светлината от далечните джъмботрони рисуваше пламтящи сини и лилави линии по лицето му. Очите му се плъзнаха по сградите и аз разбрах, че той инстинктивно анализира как да се покатери на всяка една от тях. — Предполагам, че сега ще трябва да се оправяме сами. Не бих казал обаче, че съм особено разстроен от това. Републиката винаги е била готова да затвори границите си, нали? Може би по този начин ще се бори по-добре. На улицата нищо друго не може да те мотивира така, както да бъдеш сам и притиснат в ъгъла.
Когато отново вдигна цигарата към устните си, видях, че ръката му трепери. Пръстенът от кламери проблесна на пръста му.