— Дей — изрекох внимателно. Той повдигна вежди и ме погледна косо. — Ти трепериш.
Той издиша синкав облак от дим, присви очи към светлините на града в тъмнината и отпусна клепачите си.
— Странно е да съм отново в Ел Ей — каза разсеяно. — Добре съм. Просто се притеснявам за Тес. — Последва дълга пауза. Знаех, че името Идън бе на върха на езика и на двама ни, макар никой да не искаше да го спомене първи. Дей най-сетне прекъсна мълчанието и когато го направи, подходи към темата бавно и болезнено. — Джун, мислих за това, което твоят Електор иска от мен. За, нали знаеш… за брат ми. — Той въздъхна, облегна се още по-напред върху парапета и прокара ръка през косата си. Ръката му докосна моята — дори този малък жест накара сърцето ми да бие учестено. — Водих спор с Идън.
— Какво каза той? — попитах. Поради някаква причина се почувствах гузна, когато се сетих за молбата на Андън към мен.
Ако намериш сили да помолиш отново Дей за брат му, ще ти бъда благодарен.
Дей остави цигарата си на металния парапет. Очите му срещнаха моите.
— Иска да помогне — промълви той. — След като днес видях Тес и това, което току-що ти ми каза, ами… — Той стисна зъби. — Ще говоря с Андън утре. Може би има нещо в кръвта на Идън, което може да, нали знаеш… да промени всичко това. Може би.
Все още изпитваше неохота, разбира се, и ясно долавях болката в гласа му. Но също така даваше своето съгласие. Съгласяваше се да позволи на републиката да използва малкия му брат, за да бъде намерено лекарство. Тънка, сладко-горчива усмивка се появи в крайчеца на устните ми. Дей, героят на народа, онзи, който не може да понесе да гледа как хората наоколо страдат зароди него, който с радост е готов да жертва живота си за тези, които обича. Като изключим, че не се нуждаехме от неговия живот, за да спасим Тес, а от този на брат му. Да рискуваш живота на скъп човек, за да спасиш друг. Питах се дали и нещо друго не го бе накарало да промени мнението си.
— Благодаря ти, Дей — прошепнах. — Зная колко е трудно за теб.
Той направи гримаса и поклати глава.
— Не — просто съм егоист. Но не мога да направя нищо по въпроса. — Той погледна надолу и изкара наяве слабостта си. — Просто… кажи на Андън да го върне. Моля те, върнете го.
Имаше и нещо друго, което го тревожеше, нещо, което караше ръцете му да треперят неконтролируемо. Наведох се към него и поставих ръка върху неговата. Той отново ме погледна в очите. По лицето му бяха изписани толкова много тъга и страх. Сърцето ми се късаше.
— Какво друго не е наред, Дей? — прошепнах. — Какво друго знаеш?
Този път той не извърна очи. Преглътна… и когато проговори, гласът му трепереше.
— Канцлерът на колониите се свърза с мен, докато бях в болницата.
— Канцлерът? — прошепнах, като внимавах да не повиша глас. — Сигурен ли си?
Дей кимна. След това ми разказа всичко — за разговора, който бе провел с канцлера, за подкупите, за изнудването и заплахите. Обясни ми каква съдба са ми отредили колониите, ако им откаже. Всичките ми неизречени страхове. Най-накрая той въздъхна. Изглежда, че като сподели цялата тази информация, облекчи бремето върху плещите си, макар и съвсем незначително.
— Трябва да има начин да използваме информацията срещу колониите — заяви той. — Нещо, с което да ги надхитрим в тяхната собствена игра. Все още не зная какво е, но ако намерим начин да накараме канцлерът да смята, че ще му помогна, то може би ще успеем да ги изненадаме.
Ако колониите наистина спечелеха, те щяха да тръгнат по петите ми. Щяха да избият всички ни. Опитах се гласът ми да звучи колкото се може по-спокойно, но не съумях. В него все пак успя да се промъкне нотка на безпокойство.
— Той ще очаква да реагираш емоционално на всичко — отвърнах. — Това може да се окаже една не по-лоша от всяка друга възможност, за да ударим колониите, като използваме пропаганда с твоята запазена марка. Но каквото и да предприемем, трябва да действаме внимателно. Канцлерът ще е предпазлив и едва ли ще ти се довери напълно.
— Последствията за теб няма да са добри, ако те спечелят — прошепна Дей с болка в гласа. — Никога не съм ги считал за проклети състрадателни лигльовци… но може би трябва да намериш начин да напуснеш страната. Да се измъкнеш в някоя неутрална страна и да потърсиш убежище.
Да избягам от страната, да се махна от целия този кошмар и да се покрия в някоя далечна държава? Един тих, незначителен и мрачен глас в главата ми нашепваше утвърдително, че така ще е по-безопасно за мен… но аз прогоних тази мисъл. Събрах всички сили, доколкото това ми бе възможно