— Не, Дей — отвърнах спокойно. — Ако избягам, какво ще правят всички останали? Какво ще се случи с тези, които не могат да избягат?
— Ще те убият. — Той се приближи. Очите му ме умоляваха да го послушам. — Моля те.
Поклатих глава.
— Оставам тук. Хората нямат нужда допълнително да потъпкват духа им. — Леко се усмихнах. — Мисля, че зная няколко неща за войската на републиката, които може да се окажат полезни, не си ли съгласен?
Дей поклати глава, но в същото време знаеше, че няма да променя мнението си. Бе наясно, защото той не би постъпил по-различно на мое място.
Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. Ръцете му ме обгърнаха. Бях отвикнала толкова от докосването му, че при тази прегръдка по тялото ми се разля поразителна вълна от горещина. Затворих очи, рухнах върху гърдите му и се насладих на мига. Наистина ли бе изминало толкова дълго време от последния път, когато се целунахме? Наистина ли той ми липсваше толкова много? Дали всичките проблеми, които заплашваха да смачкат и двамата, ни бяха направили толкова слаби, че едва си поемахме въздух и отчаяно се бяхме вкопчили един в друг, за да оцелеем? Бях забравила колко добре се чувствам в прегръдката му. Усещах ризата му намачкана и мека по кожата си, а под нея гърдите му бяха топли и пулсираха от слабото тупкане на сърцето му. Миришеше на пръст, пушек и вятър.
— Ти ме подлудяваш, Джун — промълви той, опрял устни до косата ми. — Ти си най-страшният, най-умният и най-смелият човек, когото познавам, и понякога не мога да си поема дъх, защото се опитвам с всички сили да не изоставам от теб. Никога няма да има друга като теб. Осъзнаваш го, нали? — Наведох глава, за да го видя. Очите му отразяваха бледата светлина от джъмботроните, дъга от нощни цветове. — Милиарди хора ще се появят и ще си отидат от този свят — нежно продължи той, — но никога няма да има друга като теб.
Сърцето ми заблъска, заплашвайки, че ще се пръсне. Не знаех как да отговоря.
Тогава той рязко ме пусна — с внезапна изненада усетих хладната нощ по кожата си. Дори в тъмнината виждах руменината по бузите му. Дишането му бе по-тежко от обикновено.
— Какво има? — попитах
— Съжалявам — отвърна той с напрегнат глас. — Аз умирам, Джун — не ставам за теб. И се справям толкова добре, докато не те видя, а тогава всичко отново се променя. Мисля си, че вече не ме е грижа за теб, че нещата ще бъдат по-лесни, щом си далеч от мен, и тогава внезапно аз отново съм тук, а ти си… — Той спря и ме погледна. Страданието в изражението му бе като нож, който ме пробождаше в сърцето. — Защо си причинявам това? Виждам те и изпитвам толкова… — Сега в очите му имаше сълзи. Гледката беше по-силна, отколкото можех да понеса. Дей се отдръпна на две крачки от мен, след което се върна обратно като разярено животно. — Обичаш ли ме въобще? — внезапно попита той. Хвана ме за раменете. — Казвал съм ти го и преди и все още го мисля. Но никога не съм го чувал от теб. Не мога да преценя. И тогава ти ми даваш този пръстен… — Той се спря, за да вдигне ръка. — И вече не зная какво да мисля.
Приближи се още, докато не усетих устните му до ухото ми. Цялото ми тяло трепереше.
— Имаш ли някаква идея? — попита той с тих, развълнуван и дрезгав шепот. — Знаеш ли колко… колко силно желая…
Той се отдръпна за един дълъг миг, в който да ме погледне отчаяно в очите.
— Ако не ме обичаш, просто го кажи — трябва да ми помогнеш. Вероятно така ще бъде най-добре. Ще е по-лесно да стоя настрана от теб, нали? Ще мога да се отърся. — Говореше така, сякаш се опитваше да убеди себе си. — Мога да се освободя от чувствата си, ако ти не ме обичаш.
Той говореше тези неща, сякаш смяташе, че аз съм по-силната. Но не бях. Не можех да се справя с нищо по-добре от него.
— Не — изрекох през стиснати зъби и със замъглен поглед. — Не мога да ти помогна. Защото наистина те обичам. — Ето го, най-сетне го казах на глас. — Влюбена съм в теб — повторих.
В очите на Дей имаше противоречиво изражение, щастие и мъка, които го правеха толкова уязвим. Тогава осъзнах колко нищожна бе защитата му срещу думите ми. Той обича толкова всеотдайно. Това е в същността му. Дей примигна, след което се опита да намери подходящия отговор.
— Аз… — запъна се той. — Толкова се страхувам, Джун. Толкова се страхувам какво може да се случи с…
Допрях два пръста до устните му, за да го накарам да замлъкне.
— Страхът те прави по-силен — прошепнах. Преди да успея да се възпра, сложих ръце върху лицето му и притиснах устни към неговите.