Дори тук, в богаташкия квартал, вече имаше градски патрули, които пазеха улиците — оръжията им бяха извадени, сякаш всеки миг бяха в готовност за изненадваща атака от колониите. Заобиколих ги, за да избягна въпроси, и се върнах към старите си улични навици: проправих си път през лабиринта от задни улички и сенчестите стени на сградите, докато не стигнах до метростанция, където имаше наредени джипове, чакащи да превозват някого. Игнорирах превозните средства — не бях в настроение да приказвам с шофьорите, а след това да бъда разпознат като Дей и на следващия ден да чуя как са плъзнали слухове из града с предположения какво, по дяволите, съм намислил да правя. Вместо това се запътих към метростанцията и изчаках следващия влак с автоматично управление да пристигне и да ме отведе до „Юниън Стейшън“ в центъра.
Половин час по-късно излязох от метростанцията в централната част и безшумно се придвижвах по улиците, докато не наближих старата къща на майка ми. Пукнатините по всички пътища в бедняшките квартали имаха едно предимство — тук-там виждах участъци от случайно поникнали маргаритки, малки петънца от тюркоазено и зелено по иначе сивата улица. Инстинктивно се наведох и откъснах няколко. Любимите цветя на мама.
— Хей, ти там. Хей, момче.
Обърнах се, за да видя кой викаше. Всъщност ми трябваха няколко секунди, за да я открия, защото бе толкова дребничка. Възрастна жена, прегърбена до стената на дъсчена сграда, трепереща в нощния въздух. Беше превита почти надве, с лице покрито с бръчки, а дрехите й бяха толкова парцаливи, че не можех да различа къде свършваше едната и къде започваше другата — представляваше просто един вързоп от парцали. До мръсните й голи крака бе оставено счупено канче, но това, което наистина ме накара да се спра, бяха ръцете й, увити в дебели бинтове. Точно като на мама. Когато видя, че е приковала вниманието ми, очите й светнаха с лек блясък на надежда. Не бях убеден дали ме е разпознала, но и не бях сигурен колко добре вижда.
— Имаш ли някоя излишна монета, момче? — попита дрезгаво тя.
Сковано затършувах из джобовете си, след което извадих тънка пачка с пари. Осемстотин републикански банкноти. Неотдавна щях да изложа живота си на риск, за да се докопам до такава сума пари. Приклекнах до старата жена, пъхнах банкнотите в треперещата й длан и стиснах бинтованите й ръце.
— Скрий ги. Не казвай на никого.
Когато тя продължи да ме гледа с шокиран поглед и отворена уста, аз се изправих и отново тръгнах надолу по улицата.
Мисля, че ми извика, но не си направих труда да се обърна. Не исках да видя отново тези превързани ръце. Минути по-късно стигнах кръстовището на „Уотсън“ и „Фигероа“. Старият ми дом.
Улицата не бе много по-различна от това, което си спомнях, но този път къщата на майка ми бе обкована с дъски и изоставена като много други сгради в бедняшките сектори. Чудех се дали вътре има бездомници, заврени в старата ни спалня или заспали на кухненския под. От къщата не идваше светлина. Тръгнах бавно към нея и се питах дали все още не съм потънал в кошмара си. Може би въобще не се бях събуждал. По улицата вече нямаше кордони, които да я оградят заради карантината, нямаше патрули, които проверяват заразата, обикалящи пред къщата. Докато се придвижвах към нея, забелязах старо петно от кръв, което все още се виждаше, макар и слабо, върху изпочупения бетонен тротоар, който водеше към къщата. Сега то изглеждаше кафяво и поизбеляло, толкова различно от начина, по който си го спомнях. Вгледах се в кървавото петно, скован и безчувствен, след което минах покрай него и продължих. Ръцете ми стиснаха здраво снопчето маргаритки, които носех.
Когато приближих входната врата, видях, че познатият червен знак Х все още бе там, макар сега да бе избелял и поолющен, а няколко изгнили дъски бяха заковани напречно на рамката на вратата. Останах там известно време и прокарах пръсти по чезнещите, изрисувани със спрей, линии. Няколко минути по-късно излязох от унеса и заобиколих, за да отида до задната част на къщата. Половината от оградата ни бе рухнала, оставяйки мъничкия двор оголен и видим за съседите. На задната врата също бяха заковани напречно дървени дъски, но те бяха толкова изгнили и ронливи, че трябваше съвсем леко да ги натисна, за да се разпаднат на трески с приглушено прашене.
Отворих със сила вратата и пристъпих вътре. Свалих шапката си, докато вървях, и оставих косата ми да се спусне по гърба. Мама винаги ни казваше да не носим шапки у дома.