Очите ми се приспособиха към тъмнината. Направих няколко безшумни крачки и влязох в задната част на мъничката ни всекидневна. Може и да бяха залостили къщата с дъски като част от някакъв стандартен протокол, но мебелите вътре бяха недокоснати, различаваха се само по слоя прах, който ги покриваше. Малкото семейни вещи все още бяха тук, точно в същото състояние, в каквото ги бях видял за последно. Портретът на стария Електор беше окачен на далечната стена в стаята на видно централно място, а нашата мъничка маса за ядене все още беше подпряна с плътни парченца картон под единия крак, които продължаваха да вършат своята работа — да държат масата изправена. Един от столовете лежеше на земята, сякаш на някого му се е наложило да стане много бързо. Това трябва да е бил Джон — спомних си аз. Сетих се как всички ние се отправихме към спалнята, за да вземем Идън, опитвайки се да изведем нашия малък брат, преди патрулите, проверяващи за заразата, да дойдат за него.
Спалнята. Завъртях се по посока на тясната ни спалня. Трябваха ми само няколко крачки, за да стигна до нея. Да, и тук всичко беше абсолютно същото, може би като изключим няколкото допълнителни паяжини. Растението, което Идън някога бе донесъл вкъщи, все още стоеше в ъгъла, макар че сега беше мъртво, листата и стъблата бяха почернели и сбръчкани. Останах там за миг, втренчил поглед в цветето, след което се върнах обратно във всекидневната. Обиколих веднъж масата за хранене. Най-накрая седнах на стария си стол. Той както винаги изскърца.
Внимателно сложих китката маргаритки върху масата, фенерът ни стоеше по средата, изгасен и неизползван. Обикновено установеният ред бе следният: мама се прибираше всеки ден в шест, няколко часа след като аз се бях върнал от училище, а Джон си идваше вкъщи към девет или десет. Всяка нощ мама се опитваше да отложи запалването на фенера върху масата, докато Джон не се върнеше, и след известно време двамата с Идън очаквахме с нетърпение запалването на фенера, което винаги сигнализираше, че по-големият ни брат току-Що бе прекрачил прага. А това означаваше, че ще вечеряме.
Не знам защо седях там и изпитвах познатото, някогашно очакване, че мама ще дойде от кухнята и ще запали фенера. Не знам как можех да чувствам радост, смятайки, че Джон си е вкъщи и че вечерята е сервирана. Глупави стари навици. Все пак очите ми се насочиха към входната врата. В мен се породи надежда.
Но фенерът остана незапален. Джон не се прибра. Мама не беше вкъщи.
Облегнах ръце върху масата и притиснах очите си с длани.
— Помогни ми — прошепнах отчаяно на празната стая. — Не мога да направя това.
Искам го, обичам я, но не мога да го понеса. Измина повече от година. Какво не е наред с мен? Защо просто не мога да продължа напред?
Гърлото ми се задави от мъка. Сълзите бързо започнаха да се стичат. Не си направих труда да ги спирам, защото знаех, че е невъзможно. Ридаех неудържимо — не можех да спра, не можех да си поема въздух, не виждах. Не виждах семейството си, защото те не бяха тук. Без тях всички тези мебели не значеха нищо, маргаритките, които лежаха на масата, губеха смисъл, фенерът беше просто стара, почерняла вехтория. Изображенията от кошмара ми продължаваха да упорстват и да ме спохождат. Без значение колко силно се опитвах, не можех да ги прогоня.
Времето лекуваше всички рани. Но не и тази. Все още не.
Джун
НЕ ПОМРЪДНАХ, НО ПРЕЗ ПОЛУОТВОРЕНИТЕ СИ ОЧИ видях Дей да седи на леглото до мен, заровил лице в ръцете си. Дишаше тежко. Седем минути по-късно той тихо се изправи, хвърли поглед към мен и изчезна през вратата на балкона. Беше безшумен както винаги и ако не бях усетила как се събуди от кошмара си, щеше лесно да си тръгне, без въобще да разбера.
Но аз разбрах и този път станах, веднага след като Дей излезе. Облякох си дрехи, обух си ботушите и тръгнах след него. Хладният въздух обля лицето ми, а лунната светлина бе потопила цялата нощ в тъмното си сребро.
Дори и във влошеното си състояние, той все още можеше да бъде достатъчно бърз, щом пожелаеше. Когато го настигнах на „Юниън Стейшън“ и го проследих по улиците на центъра, сърцето ми биеше равномерно като след пълноценна тренировка. Вече знаех къде отива. Връщаше се обратно в старата си къща. Наблюдавах как най-сетне стигна до кръстовището на „Уотсън“ и „Фигероа“, зави зад ъгъла и влезе в мъничка, залостена с дъски, къща с избледнял знак Х, който все още бе изрисуван на вратата й.