От самото ми присъствие тук споменът започна да замайва главата ми. Не можех да си представя колко по-лошо би могло да бъде за Дей. Предпазливо си проправих път до залостените с дъски прозорци и внимателно се ослушах. Той мина през задната врата — чух как се движеше, стъпките му бяха тихи и приглушени, след което се спря във всекидневната. Промъквах се от прозорец на прозорец, докато най-накрая открих един, където все още имаше процеп между две от закованите дъски. Първоначално не можех да го видя. Но в крайна сметка успях.
Дей седеше на масата във всекидневната, уловил главата си в ръце. Макар че вътре беше твърде тъмно, за да успея да различа чертите му, чувах, че той плаче. Тялото му трепереше, а страданието бе изваяно във всеки един сгърчен мускул на тялото му. Звукът беше толкова чужд, че разкъса сърцето ми — виждала съм Дей да плаче, но не бях свикнала с това. Не знаех дали някога щях да свикна. Когато вдигнах ръка към лицето си, осъзнах, че и по моите бузи се стичаха сълзи.
Аз му причиних това… и защото той ме обичаше, никога нямаше да успее да избяга от това. Щеше да си спомня за съдбата на семейството си всеки път, когато ме види, дори и да ме обичаше, особено ако ме обичаше.
Дей
НАЙ-СЕТНЕ СЕ ВЪРНАХ, СЪС ЗАМЪГЛЕНИ ОЧИ и изморен, в спалнята на Джун точно преди да настъпи изгревът. Тя все още бе тук, видимо необезпокоена. Не се опитах да се промъкна обратно в леглото до нея — вместо това се сгромолясах върху дивана и заспах дълбок сън, без видения, докато светлината отвън ставаше по-ярка.
Джун бе тази, която ме събуди.
— Хей — прошепна тя. За моя изненада не изкоментира колко зачервени или подпухнали са очите ми. Дори не изглеждаше изненадана от това, че се е събудила и ме открила да лежа на дивана, вместо в леглото й. Нейните очи изглеждаха натежали. — Аз… информирах Андън за решението ти. Той каза, че лабораторен екип иде бъде готов да ви вземе с Идън след два часа от апартамента ти. — Гласът на Джун звучеше признателно, изморено и колебливо.
— Ще бъда там — измърморих.
Против волята си втренчих безучастен поглед в празното пространство за няколко секунди — нищо не изглеждаше реално в този миг, а аз се чувствах, сякаш плувам в море от мъгла, където емоциите, образите и мислите са нефокусирани. Заставих се да стана от дивана и отидох в банята. Там разкопчах ризата си и наплисках с вода лицето, гърдите и ръцете си. Този път се страхувах да погледна в огледалото. Не исках да видя как Джон стои от другата страна с моята собствена превръзка около очите. Ръцете ми трепереха толкова силно — разрезът по лявата ми длан отново се бе отворил и кървеше вероятно заради факта, че непрекъснато и инстинктивно стисках ръката си. Дали Джун бе видяла, че излизам? Потреперих, когато изживях отново спомена, в който тя стоеше отвън пред дома на майка ми и чакаше начело на ескадрон от войници. След това отново си спомних думите на канцлера, опасната ситуация, в която се намираше Джун… в която се намираше Тес, в която се намираше и Идън — в която се намирахме всички.
Няколко пъти наплисках лицето си с вода и когато това не помогна, скочих под душа и се залях с вряла вода. Но и това не прогони образите.
Когато най-сетне излязох от банята, косата ми все още беше мокра, а ризата ми наполовина разкопчана, бях болнаво блед и треперех. Джун ме наблюдаваше безмълвно, докато седеше на края на леглото и отпиваше светлолилав чай. Макар да знаех, че е безсмислено да крия каквото и да е от нея, аз все пак опитах.
— Готов съм — казах, отправяйки й колкото се може по-искрена усмивка.
Не заслужаваше да види подобна болка, изписана по лицето ми, и не исках да си мисли, че тя е причината за нея. Тя не е тази, която я причинява — напомних си.
Но Джун не каза нищо по въпроса. Оглеждаше ме с тези дълбоки, тъмни свои очи.
— Току-що получих обаждане от Андън — обясни тя и прокара неловко ръка през косата си. — Имат нови доказателства, че командир Джеймсън е отговорна за предоставянето на някои военни тайни на колониите. Изглежда, че сега тя работи за тях.
Под приливната вълна на емоциите ми се надигна дълбока омраза. Ако не беше командир Джеймсън, може би всичко между мен и Джун щеше да бъде наред — и може би нашите семейства все още щяха да са живи. Не зная. Никога нямаше да узнаем. А сега, когато трябваше да е мъртва, тя работеше за врага. Изругах под носа си.
— Има ли начин да разберем къде точно е тя? Дали понастоящем е в републиката?
— Никой не знае. — Джун поклати глава. — Андън каза, че се опитват да разберат дали могат да открият нещо, свързано с нея, но тя определено отдавна е сменила затворническите си дрехи, а проследяващите чипове в ботушите й навярно също са заличени. Със сигурност е взела необходимите мерки. — Когато Джун видя разочарованието по лицето ми, тя направи съчувствена гримаса. И двамата бяхме съсипани от един и същ човек. — Зная. — Тя остави чая си и стисна контузената ми ръка.