— Ти си слабостта на Дей, Джун. Той ще те послуша. — Още докато произнасяше думите, Андън потрепна, сякаш не искаше да го признае. — Зная как ти се струват думите ми. Не искам да съм жесток… не желая Дей да ни счита за враг. Но ще направя каквото е необходимо, за да предпазя народа на републиката. В противен случай колониите ще атакуват и ако това се случи, знаеш, че е много вероятно вирусът да се разпространи и тук.
Нещата бяха дори по-лоши, макар Андън да не го изрече на глас. Ако колониите ни нападнеха с Африка на тяхна страна, то тогава нашата военна мощ можеше да се окаже недостатъчна, за да ги спре. Този път те можеха да спечелят. Той ще те послуша. Затворих очи и сведох глава. Не исках да го призная, но знаех, че Андън бе прав.
Затова направих това, което той поиска. Обадих се на Дей и го помолих да се върне в столицата. Самата мисъл, че ще го видя отново, караше сърцето ми да блъска силно и да страда за неговото отсъствие от живота ми през последните няколко месеца. Не го бях виждала и не бях разговаряла с него толкова дълго… и това щеше да бъде начинът, по който щяхме да се съберем отново? Какво ли щеше да си помисли за мен сега?
Какво щеше да си помисли за републиката, когато разбере какво искаха да правят с малкото му братче?
12:01 часа.
Денвърски окръжен съд за федерални престъпления.
22 °С на закрито.
Шест часа преди да се видя с Дей на вечерния бал.
289 дни и 1 2 часа от смъртта на Метиъс.
Днес щяха да съдят Томас и командир Джеймсън.
Бях толкова изморена от съдебни процеси. През последните четири месеца срещу дузина бивши сенатори бяха заведени дела и те бяха осъдени за участие в плана за покушение срещу Андън, плана, който ние с Дей едва успяхме да осуетим. Всички тези сенатори бяха екзекутирани. Рейзър вече бе екзекутиран. Понякога имах усещането, че всяка седмица осъждат нов човек.
Но днес съдебният процес бе различен. Знаех точно кой щеше да бъде съден днес, както и защо.
Седях на балкона, издигащ се над облата съдебна трибуна; ръцете ми в бели копринени ръкавици бяха неспокойни; тялото ми постоянно потръпваше в жилетката и черното палто; ботушите ми тихо потропваха по колоните на балкона. Столът ми беше направен от изкуствен дъб, а възглавницата на седалката бе от меко, алено кадифе, но кой знае защо не можех да се почувствам удобно. За да запазя спокойствие и да запълня времето, сплитах внимателно в скута си кламери във формата на малък пръстен. Двама пазачи стояха зад мен. Три кръгообразни редици с двадесет и шестимата сенатори на страната обграждаха трибуната, облечени в своите еднакви алено-черни костюми, със сребърни пагони, отразяващи светлината в помещението, и гласове, които отекваха от сводестия таван. Гласовете звучаха напълно безразлично, сякаш сенаторите се бяха събрали да обсъждат търговски маршрути, а не да решават съдбите на хората. Мнозина бяха нови лица, заменили сенаторите предатели, които Андън вече бе прогонил. Аз изпъквах със златисто-черното си облекло (дори седемдесет и шестимата войници, които се грижеха за сигурността тук, бяха облечени в червено — по двама за всеки сенатор, двама за мен, двама за всеки от другите кандидат-принцепси, четирима за Андън и четиринадесет на предния и задния вход на залата, което означаваше, че обвиняемите — Томас и командир Джеймсън — бяха считани за много сериозна заплаха и беше възможно да извършат нещо непредвидено).
Очевидно не бях сенатор. Бях кандидат-принцепс и трябваше да се отличавам от останалите.
Други двама в залата носеха същата златисто-черна униформа. В този миг очите ми се стрелнаха към тях, към местата, където бяха седнали на други балкони. След като Андън ме бе посочил да бъда обучена за позицията на принцепс, Конгресът настоятелно го бе увещавал да избере още няколко други кандидати. В крайна сметка не можеш да имаш само един избраник, който да подготвяш да стане лидер на Сената, особено когато е шестнадесетгодишно момиче без капчица политически опит. Затова Андън се бе съгласил. Избра още две кандидат-принцепси, които вече бяха станали сенатори.
Едната се казваше Мариана Дюпри. Погледът ми се спря на нея — носът й бе вирнат, а погледът изпълнен със строгост. Тридесет и седем годишна, сенатор от десет години. Тя ме мразеше от мига, в който ме зърна. Извърнах очи от нея и насочих погледа си към балкона, където седеше вторият кандидат-принцепс. Серж Кармайкъл, нервен, тридесет и две годишен сенатор с брилянтен политически интелект, който не загуби и миг, за да ми покаже, че не оценява младостта и неопитността ми.