— Не ни остава много време — прошепна ми Идън, когато лабораторните техници ни оставиха да разговаряме на спокойствие. — Какво ще правим, ако не могат да намерят лекарство?
— Не знам — признах.
Не беше нещо, за което наистина исках да мисля, защото ме караше да се чувствам по-безпомощен, отколкото ми бе по вкуса. Ако не откриехме противоотрова, нямаше да получим никаква международна военна помощ. Ако не получехме помощ, нямаше начин да победим колониите. А ако колониите ни превземеха… сетих се какво видях, когато бях там, и си спомних какво ми беше предложил канцлера. Ако избереш, можем да работим заедно. Хората не знаят какво е най-добро за тях. Нали така?
Трябваше да намеря начин да спечелим време, докато работехме по получаването на лекарството. Трябваше да измисля нещо, с което да забавя колониите и да дам на Антарктида възможност да ни се притече на помощ.
— Просто ще ни се наложи да се съпротивляваме — казах на Идън и разроших косата му. — Докато можем. Изглежда, че нещата винаги стоят така, нали?
— Защо републиката не може да спечели? — попита Идън. — Винаги съм смятал, че войската им е най-силната в света. Това всъщност е първият път, когато ми се иска те да си били прави.
Усмихнах се тъжно на наивността на Идън.
— Колониите имат съюзник — отвърнах. — Ние нямаме. — Как, по дяволите, да обясня всичко това? Как да му кажа точно колко безпомощен се чувствах като безучастен зрител, докато Андън водеше армията си към битка, която те просто не можеха да спечелят? — Тяхната армия е по-добра, а ние просто нямаме достатъчно войници, за да се справим.
Идън въздъхна. Слабичките му рамене се отпуснаха по начин, който ме накара да се задавя. Затворих очи и с мъка се успокоих. Да плача пред Идън в подобен момент беше твърде неловко.
— Колко жалко, че не всички в републиката са войници — измърмори той.
Отворих очи. Колко жалко, че не всички в републиката са войници.
И просто ей така, знаех какво трябваше да направя. Знаех как да отговоря на изнудването на канцлера и как да забавя колониите. Умирах, не ми оставаха много дни — мозъкът ми бавно се разпадаше, а същото се отнасяше и за силата ми. Но имах достатъчно мощ за едно нещо. Разполагах с достатъчно време, за да направя една последна стъпка.
— Може би всички в републиката могат да бъдат войници — отвърнах тихо аз.
Джун
ЧУВСТВОТО ОТ ПРЕДНАТА НОЩ БЕ КАТО МЕЧТА до последния детайл. Но тази сутрин всичко беше в ярък контраст — не можех да объркам трепването, когато докоснах ръката на Дей, силния трепет, който мина през него само от един лек допир на дланта ми. Когато излязох от апартамента си и се запътих към паркирания джип, който ме чакаше, сърцето ми все още се чувстваше наранено. Утро прекарано със Сената. Напразно се опитвах да пропъдя Дей от съзнанието си, но беше невъзможно. Срещата на Сената в момента изглеждаше толкова тривиална — колониите постепенно притискаха страната ни с помощта на своите съюзници, Антарктида все още отказваше да ни помогне, а командир Джеймсън беше на свобода. И сега трябваше да седя тук и да обсъждаме политика, когато можех — трябваше — да бъда на бойното поле и да правя това, за което бях обучена. Какво щях да кажа пред всички тях, така или иначе? Дали въобще някой щеше да ме чуе?
Какво щяхме да правим?
Не. Трябваше да се концентрирам. Трябваше да подкрепя Андън, когато той отново щеше да опита да води преговори с канцлера на колониите, главните изпълнителни директори и генералите. И двамата знаехме, че това няма да ни доведе доникъде… Единственото, което щеше да ги накара да променят мнението си, бе лекарството. И дори тогава това можеше да се окаже недостатъчно, за да спре колониите. И все пак. Трябваше да опитаме. И вероятно той щеше да е готов да помогне на патриотите с техните планове, особено ако знаеше до каква степен Дей ще поеме ангажимент.
Самата мисъл за Дей отново върна спомените от миналата нощ. Бузите ми пламнаха и бях наясно, че това не се дължеше на топлото време в Лос Анджелис.
Глупав момент да мисля за това — смъмрих се и пропъдих миналата нощ от мислите си. Навсякъде около мен обикновено оживените улици на Езерния бяха зловещо пусти, сякаш се подготвяхме за приближаваща буря. Предполагам, че сравнението не е чак толкова неточно.
Внезапно имах чувството, че нещо лази по гърба ми. Спрях се за миг и се намръщих. Какво беше? Улиците все още изглеждаха опустели, но някакво странно предчувствие накара кожата на врата ми да настръхне. Някой ме наблюдава. Идеята веднага ми се стори пресилена, но в движение стиснах зъби и сложих ръка на пистолета си. Може би поведението ми изглеждаше нелепо. Вероятно предупреждението, което Дей ми бе отправил — че колониите може да ме използват срещу него, или че съм в полезрението им, — започваше да си играе с ума ми. И все пак нямаше причина да тръгвам през просото. Облегнах се на най-близката сграда, за да може гърбът ми да е предпазен, и се обадих на Андън. Колкото по-бързо пристигнеше този джип, толкова по-добре.